Молитва и псувня за една Свобода назаем

Ханко, Джингибито и фрийдъмът за 50 секунди

Във вторник най-спокойното място в страната бе центърът на Кърджали. Целият град бе блокиран заради едно съдебно дело. Това продължи няколко часа. А знаете ли колко време „внимание" получават героите, дали живота си за страната? Около 40-50 секунди от минутата мълчание и поклон в тяхна памет. Дори не е цяла минута! Толкова. Тишина и поклон. В този малък спомен за тях е концентрирана цялата измъчена героичност на нашенеца. Той не може да мълчи повече от 50 секунди, дори когато спомня по-заслужили от него. Той има по-важни дела-да вдига митинги по същото време, да скандира „Оставка!", да размахва пръст, да, да… Да реве като вол когато трябва да мълчи и да се покрива с юргана при жена си когато трябва да прави велики дела. След което е обречен да пази 50-те секунди мълчание за тези, които са били „по-така"…

На 19 февруари паметникът на Васил Левски в София бе ограден с прегради, минаваше се през детектори за… „цветя". На 25 февруари, полицаи от близо и далеч пазиха петдесет души в Кърджали, дошли за едно дело, респектирайки ги за година напред. А иде и 3 март.

След като „обесихме" Апостола за пореден път, създадохме „образцови граждани", наред е и 50-секундното мълчание за Националния празник. Ако някой е забравил, това е датата, когато по тъмна доба изброяват имената и титлите на разни хора, има заря, а униформени викат „Ура". Нито едните са криминално проявени, нито става въпрос за взрив пред дома на лихвар, нито за дерби мач от „А" група.

Става въпрос за Свободата. Поне в едни около 50 секунди.

„Родопи войс"

Вяра, история и идеал на кантар

Молитва и псувня за една Свобода назаем

Жельо МИХОВ

Един поп започва нетрадиционна литургия. Той благославя, а хората около него са коленичили. Някои от тях носят знамена, други - само дрехите на себе си, трети са застанали мирно и дори не помръдват. Четвърти просто псуват защото градът е блокиран.

Импровизираната служба не е в храм, дори не е в двора му или на свещено място. Всичко се случва на кръстовище в български град. Асфалтовият кръстопът е пред сградата на съда в Кърджали. Малцина граждани от всякакви възрасти са дошли да протестират, десетки повече полицаи бдят това да не се случи. При появата им, от тежките автомобили на жандармерията се вадят каски и щитове. За момент. После всичко се успокоява.

Сякаш е картина, метафора на кръстоносен поход, в който обаче няма битка. Има едни идеи, недостатъчно осмислени и видно-недостатъчно споделяни, но съществуващи. И едни заповеди. Походът е с цел: „Музеят да не се върне на мюсюлманите". Реакцията е: „Никой няма право да пречи на българския съд да си изпълни задълженията".

Всичко се случва в Кърджали, а градът остава с часове блокиран заради прението…

„Аз не съм отец, той е горе. Аз съм просто поп. Нямам енория. Аз съм свещенослужител на свободна практика. Където ме извикат, там отивам. Пея, благославям и си тръгвам-на друго място, където съм необходим", споделя попът с видимо овехтялото расо. Цялото му излъчване навява една различна епоха. Тя обаче е част от съвремието ни. Случката е няколко дни след отбелязването на смъртта на Апостола на свободата и няколко преди честването на Освобождението.

Дългият уикенд на Свободата

„Какво ще правим на 3 март?", пита 50-годишен жител на Източните Родопи. И отговаря веднага: „Ще пием!". „Може и да не спим. Вдигаме наздравици докато изгълтаме по кило ракия и после пак така. Кому е нужен сън? След това трябва пак да се наваксва. А иначе може да се изкара до 8 март и пак отначало ли? С други думи-неспирен купон. Все поводи. Ура, ура и после к..а! Как ли карат хората, които дори това не могат да си позволят?", замисля се нашенецът.

„Кои са освободителите и кои окупаторите? В днешно време всичко е различно. Налагат ни отвсякъде един глобален свят с неговите ценности и неразбираеми идеали. Едно време ние празнувахме Свободата. Беше под строй, но все пак се усещаше празника. Колко бяхме всъщност свободни не можем да си дадем сметка, дори след толкова години. Дали сега, когато идеалите са стъпкани в прахта или тогава, когато свободата беше в редиците, здрави и организирани. Не знам. Поколенията се сменят, да му мислят младите", смята 60-годишен родопчанин.

„Пенсиите се вземат между 7-мо и 12-то число, така че и ние може да отпразнуваме свободата, макар и с малко закъснение", категоричен е пенсионер, седящ на пейка в градската градина в Кърджали. На около петдесетина метра от него двама български воини са „застанали" в застрашителна поза в атака „на нож". Но взорът му не е в тях. Той наблюдава излизащите с дюнери в ръце младежи от заведението срещу него. Вятърът подухва леко, а мъжът стои подпрян на бастуна си като паметник. Като излятите фигури на воините от Балканската епопея само на метри от пейката му. Въздъхва тежко и погледът му отново попада на отварящата се врата на дюнерджийницата.

Дано пенсията му стигне за заплануваното.

Няколко дни преди това

„Това ли беше подкрепата на Кърджали за неговия музей? Тогава по-добре да го загубим", коментира 58-годишен жител на областния град новините за протеста при поредното дело за собствеността на историческия музей.

„И какво ще го правят? Джамия, училище, какво?", пита негов събеседник и показва триетажната сграда на „ислямското общежитие" в кърджалийския квартал „Възрожденци". То е там от няколко години, но така и никой в квартала не е разбрал със сигурност неговото предназначение. Просто се води общежитие. „И тук идват деца отвсякъде. Тръгват си. Комшия разправяше, че играели на компютри. Детето му ходило. Учили и арабски, Корана. В Момчилград има също училище. Колко деца ги посещават? Още едно ли искат да направят?", пита събеседникът му.

„Колко хора пък ходят в музея? Ако не са организираните групи от училищата, едва ли някой ще стъпи", категоричен е наборът му.

Материализираният идеал в хода на „сляпата" идея

„По-хубав музей не сме виждали в България! Кърджали трябва да е спокоен за него. Ние, феновете, го вземаме под наша опека и ще го браним". Думите са на един от протестиращите пред съда в Кърджали по делото за собствеността на музея, след като групата го видя.

Мюфтийството си иска терена и сградата защото било строено с труд на доброволци и продажбите на курбански кожи. Държавата обаче не отстъпва, позовавайки се на Закона за трудовата повинност. Ищецът също така няма и строителни документи.

В прекрасната сграда са учили мюсюлмани, помещавали са се търговци на тютюн, войници, а сега на един от етажите има стенобойна машина. Зареден катапулт, пригоден в Средновековието за разбиване на крепостни стени. Това е един от най-интересните експонати в музея на Кърджали. Зареден е с камък и насочен към един от прозорците във вътрешната част на сградата. Прозорец с форма, която също бе обект на коментари в съдебната зала. Защото по време на строежа били „такива", а след време „иначе". Демек, иде реч за това кой какво е строил. А дали катапултът няма да „проговори" и разруши здравите стени на разбирателството?

Другото мислене и метаморфозата

„Един път съм ходил в Кърджали. Спряха ме на един контролен пункт, явно дело на режима, за да ме разпитват по какви дела ще ходя в града. Това КПП трябва да действа по такъв начин-да не допуска никой от града да излиза навътре в страната. Хората там нямат място във вътрешността. Те не са българи".

Думите са на един жител на Смолян, както той сам се представи. Разговорът бе проведен преди години в пловдивска кръчма. Заедно с „истинския българин" бе и един от протестиращите фенове пред съда в Кърджали. На скромната маса той също гласува „За" идеята на авера си. Дори бе готов да спори „а ла Волен Сидеров" за отнемане правата на хората от „долината" за свободната им миграция по българските земи.

Години по-късно музеят и градът се оказаха прекрасни за същия „националист". Този, който не иска да вижда в своя град хора от „долината" на Източните Родопи. Не си спомняше за дружката си.

Всеки има право на своята метаморфоза.

Пенсията свършва, цветята увяхват, а мебели се купуват

„Отново ще бъдем там, на Паметника на освободителите. Както го правим за празника на Кърджали-21 октомври, така ще го сторим и на 3 март. Ще наберем цветя и ще ги положим в памет на всички, които отдадоха живота си, за да бъдем свободни. После ще отидем с приятелки да се почерпим на сладкарница. Пари за празника ще се намерят, ако трябва и назаем. Това е гордост и признание, средствата са без значение", категорична е 75-годишна кърджалийка.

Разказва интересни неща.

„Пенсията ми няма 200 лева. Стига обаче, не се оплаквам, има и по-зле.

На една приятелка внукът й открадна и продаде кристалните сервизи. Необходими му били пари за излизане по дискотеки. Бяха й спомен от сватбата, а ако мъжът й не бе починал, щяха да празнуват „златна". Сервира ни в порцеланови, купени по-късно пак от внучето, осъзнало грешката си. След завършване на училище заминал за чужбина да си вади хляба, обещал на баба си да върне парите.

Друго момиче от нашите разказва, че внучката й купила нова холова гарнитура. Било я страх дори да седне на нея и въпреки забележките, седяла върху найлона на мебелите. Питала я дали ще се прибере за празниците. „Не, бабо, в Холандия не празнуват 3 март. За тях е просто един работен ден", й отговорила. „Сама ще остана на празника, но съм спокойно за децата-всичко си имат, не се оплакват, помагат", радва се със сълзи на очите тя.

Аз пък съм вдовица. Сам-сама съм. След като всяка се похвали какво се случва в семейството й, се разбрахме след полагането на цветята да отидем на сладкарница. Сега обаче ще потърся пари назаем за празника, щото пенсиите ще ги дават чак след седми. Свободата трябва да се отбележи, дори и назаем", завършва с усмивка възрастната кърджалийка.

***

Робство, Освобождение, Окупация, Емиграция. Колко щастливи сме от всичко? От мебелите, от роднините далеч зад граница, от противопоставянето помежду си? От факта, че български полицаи се въоръжават до зъби когато срещу тях са няколко български граждани, които коленичат пред благословията на поп, за когото дори църквата не си спомня? Защо посещенията на музей и духовен храм не могат да съперничат по привлекателност на квартални кръчми в петък вечер, а гюрултията и наздравиците заглушават църковните камбани и песните на мюезина? Защо прението от сблъсъка между двете отеква по-силно от крещящата нужда нещо в държавата да заработи в полза на обществото?

Защото все си мислим, че Свободата е назаем. И поради тази причина никога не успяхме да я усвоим в цялата й същност, сякаш трябва да я върнем. Зовът ни е толкова тих, колкото звукът от положена китка върху Паметника на освободителите. Нищо, те поне го чуват. А какво ли си мислят?

На снимките:

Полиция, протестиращи, палки, знамена, молитви и…