„Фейсбук” в селата: По едно от Докторовото…

По действителен случай 

Мехмед и Митака са корави пенсионери. Хард версия. Не ги пречупи ни заводът, ни перестройката, ни преходът. Живуркат си на село с 200 лева джоб парасъ. Всъщност това са всичките им парасъ. За месец. Пенсийки, колкото да ги преброят. Така викат. „Като ги вземаме ни отчитат. „Още са живи тия, мааму стара. Държат дъртите!”, фантасмагорят измислени диалози двамата, ужким със служителката на гишето. Двамата са като хронология на евроатлантизма. Толкова евро, толкова атлантик, че дори не са ги виждали.
Та, двамата си оцеляват. Веднъж месечно. Щото тогава ги броят за живи още. На гишето.
Единият живее в горната махала на селото, другият е в долната. Внуците им прекосили континенти и океани, ама тия старци не смеят да напуснат Родопите. Харесват си ги. Канят ги на гости, ама те, тцъ! „Ко`ш прая я там, ба?”, вика Митака. „Чок си*имде”, приглася хорово Мехмед.
Иначе се хвалят. Как прекосили със съветския автомобил целия Варшавски договор. Пък ордените като натурят за 1-ви май! Ударници, същински. По една петилетка на „цената” на две.
Интернет поназнайват заради внуците, ама социални мрежи им звучи като нещо по-така, ама биещо на бракониерско. Вълнува ги друго. Единият ходи с два различни по цвят чорапи, а пък другият бе цапнал с мотиката галоша „отпреш” и леко студуваше големият пръст. Други официалности слабо ги засягаха.
Двамата общуваха помежду си с огромен интерес. Но… веднъж в месеца. Градинките в дворовете бе техният светоглед. По него съдеха за живота като цяло, за смисъла, за изгодите, за политиката, за пулсацията на целия заобикалящ ги свят.
Но веднъж в месеца те се срещаха. Мястото-местната кръчма. Разположена в средата на селото. Разделяща двете махали-горна и долна.
Събираха се винаги в пет следобед. Когато са взели пенсиите. Ония 200 лева, с които още ги брояха за живи. Пристигаха накипрени, доволни, със светнали погледи. Отърсваха дрехите на прага, потропваха с крака, сякаш да уведомят собственика на магазина-кръчма за присъствието си. Той пък им кимаше с глава и пускаше половин топла дума. Другата половинка си я пазеше за себе си. Все пак, тарикат пенсионери. Идваха с продоволствието на двора си. Носеха из джобовете я домат, я краставица, я туршийка в малко бурканче. Но и задължително-павурчета с домашна ракийка. Целият масраф за магазинера бе-по една лимонада…
Следваха дълги разговори-за двора, за политиката, за унуците, за това и онова. Мляскаха и наместваха ченетата си, отпиваха с блеснал поглед и се вторачваха с нескрит интерес в обстановката в малката, миришеща на джибри кръчма. Познаваха дори мухите поименно. Но винаги им бе интересно. Това бяха вечерите на социалните им контакти. Интернетът с ухание на ферментирали плодове. Когато павурчетата изчерпваха своето съдържание, тогава двамата опъваха вратове към магазинера и хорово се провикваха: Дай по едно от Докторовото!
Имаха предвид водка „Докторс”. Завършваха „чата” с едно „купешко питие”. Лекуваха философията си с достойнството на хора, маркирани от държавата за труда им с по 200 лева.
Следваше прегръдка на раздялата и по пътя-към горната и долната махала.
До след месец, когато ще сътворят „тет а тет” нова порция родопски фейсбук, окончаващ с „Докторовото”.
Жельо МИХОВ

24rodopi.com