ВИДЕО: „Трева и мен ще расне над прахът... Но мойте песни все ще се четат“

Навършват се 170 години от рождението на феномена, който една малка България има щастието да има. Патриархът на българската литература Иван Вазов, който ни остави толкова много. Завеща ни история, проникновение, любов, най-свидната си обич към Родината.
„…Млади поети, бъдете българи, синове на своя народ. Чувствайте и пишете на български. Черпете вдъхновение не от чуждите души, а от българската, от богатата и здрава българска душа. И разкрийте ни я, осветлете я. Засявайте в девствената й почва заедно с почитта към родното и благородните семена за любов към доброто, към истината, към човека, и тя ще ви се отзове с благодарност.“
И още стотици примери, които остави Вазов в своето творчество.
Той съхрани, обогати, сътвори не само стотици произведения, той създаде нови думи - шептеж, летеж, пламтеж, захлас… Коригира русизмите: треперящ -треперещ, сияющий - сияещ, утешение - утеха и пр. До края на живота си се бори за чистотата на нашия език, показва богатството и изящността на речта ни.
„Разбра ли някой колко хубост, мощ
се крий в речта ти гъвкава, звънлива -
от руйни тонове какъв разкош,
какъв размах и изразитост жива?“
Буквените семена, с които ни дари, океанът, сътворен от него, възпита поколения, а те… го забравиха. Понякога умишлено, понякога не.
Понякога остава скрит, в двора на нечие отдавна затворено училище, обгърнат от растителност и тишина. Вероятно, единственото място, на което можеш да положиш цвете, пред неговия облик и да покажеш почит, благодарност, щастие, от това, че го е имало.
А ако го нямаше?! Представете си само за миг, какво би било ако той не съществуваше, ако бяхме лишени от творчеството на Вазов. Не остава нищо, нали?! А защо тогава го приемаме за даденост, защо изричаме едни високопарни слова, лицемерно и формално, защо го забравихме? Трябва да си задаваме тези въпроси, ако и това не направим, значи не сме го заслужавали…
Той надскочи граници, макар да не бе роден извън тях. Ако бе така, вероятно името му щеше да е едно от най-популярните в света. За наше щастие бе роден в България и отдаден до края на дните си на нея - с поеми, повести, романи, драми, пътеписи…
И въпреки времето, годините и настроенията, опитите за омерзителни преводи, той остава безсмъртен! Патриархът на българската литература е жив, с нас е, просто трябва да се вслушаме в думите му и да си спомним за него…
„И аз на своя ред ще си замина,
трева и мен ще расне над прахът.
Един ще жали, друг ще ме проклина,
но мойте песни все ще се четат.“

Мария Калоянова, 24rodopi.com