Големият европейски глад, Черната смърт и българското присъствие в Османската държава

Османската държава е основана през 1299 г. от I Осман Гази. Територията на бейството, станало няколко години по-късно емирство, е колкото Софийското поле. Състои се от три малки градчета, няколко селца и хубави пасбища. Разположена е на стотина километра югоизточно от Константинопол, по онова време столица на Римската империя (Ромейска).

По същото време България (известна официално и като империята Загора) е десетки пъти по-голяма териториално и има многократно по-многобройно население от новата Османска държава. През същата 1299 г. България се управлява от цар Чака, син на Ногай от татарската династия Токтай. Българският цар е мюсюлманин, както и Осман бей. Татаринът Чака управлява малко повече от година и неговото управление прекъсва това на тюрко-куманските владетели от династия Смилец в лицето на Йоан IV Смилец, а след смъртта му властта се поема повторно от тюрко-куманската династия на Тертерите, в лицето на Светослав Тертер. Управлението на Тертерите е прекъснато още през 1292 г. от Смилец, баща на Йоан IV. Следователно, Османската държава се основава през 1299 г. и е десетки пъти по-малка от България, която в същата година се управлява от цар-мюсюлманин, а през цялото време на съществуването на Второто царство – от тюрко-кумани християни.

Младата Османска държава среща първите си международни и междудържавни противоречия с Ромейската (Римска) империя, но скоро след това много повече със съседните си мюсюлмански емирства, обособили се след разпадането на Иконийския селджукски султанат, известен и като Султанат на Рум (Държава на Рим). Османската държава в началото на 14-ти век води борба за оцеляване и надмощие основно против емирствата, по-могъщите от тях обединени в Антиосмански съюз, чиято цел е да унищожат младата държавност на I Осман емир. Докато османците успяват да победят ромеите и емирствата южно от Константинопол и край бреговете на Егейско море, като така оцеляват и стабилизират държавата си, на Балканите не се случва нищо особено, освен постепенното нарастване на сръбското влияние.

Но, в началото на 14-ти век, поради климатични промени, довели до драстично занижаване на земеделското производство, настъпил т.нар. Голям европейски глад. Кулминацията на този глад били годините между 1315 и 1317-та. Гладните времена отшумели около средата на 20-те години на 14-ти век, но през това време от глад починали милиони европейци – приблизително 15% от населението на континента, като в градовете смъртността достигала до 30%.

Много европейци се превърнали в канибали и изяждали себеподобните си. Около 1325 г., земеделското производство се увеличило и гладната смърт отстъпила, но скоро след това дошла чумата. Трите поредни чумни епидемии, известни като „Черната смърт” от 14-ти век, покосили около половината от европейските жители, а в някои региони и до 60-65% от населението. Чумата унищожавала цели градове, села, фамилии, родове…Балканите били сред най-тежко засегнатите региони. По същото време, Османската държава не била никак засегната нито от Големия глад, нито от „Черната смърт”, а процъфтявала демографски и икономически. Стотици хиляди хора от Европа, предимно от Балканите, масово се заселвали в земите на I Осман емир и по-късно при Орхан емир.

Османската държава укрепвала, населението ѝ растяло, територията ѝ се увеличавала. Вече имала излаз и на Егейско море. По това време България се разпаднала на четири отделни държави – Търново, Видин, Карвуна и Велбъжд. Четирите нови държави били антагонистични помежду си, враждували една с друга, но също се разделяли и по религиозни признаци. Търново си имал своя Патриаршия, Карвуна/Добруджа подчинила своята църква на Константинопол, Видин станал католически, а Велбъжд – напълно зависим от Сърбия. В четирите държавности управлявали тюрко-кумански династии, приели православното християнство и споделящи постулатите на Кодекс Куманикус. Въпреки това, в Карвуна, фамилията на Балик (Рибата) бей, допускала и широко разпространение на мюсюлманската религия, а много влиятелни станали идеите на Саръ Салтък, който още през 13-ти век обединявал християни и мюсюлмани. По времето на Салтък се построили и първите джамии в Североизточна България, повече от сто години преди Търново да стане османски град.

Българският цар Йоан Александър, който фактически разделил България на части, бил тюрко-куманин християнин, както и всички български царе от т.нар. Второ царство, които също били тюрко-кумани християни, с изключение на Чака, който бил татарин и мюсюлманин. След разделението на държавата и особено след Големия глад и трите чумни епидемии на Черната смърт, населението по балканските земи намаляло до критичен минимум. Общо на Балканите, според оцелели сръбски архиви, живеели около 1.5 милиона души през втората половина на 14-ти век. Колко са били българите или тези, които от съвременна гледна точка бихме определили като българи? Едва ли повече от 400 хиляди души.

Цар Йоан Александър имал съюзен договор с I Мурад султан. Заедно двамата се противопоставили на някои агресивни набези на католическите държави, като например този, ръководен от Амедей Савойски, известен като Зеления граф. Този Зелен граф искал да завладее дори Варна и да блокира българската държава по море. Заедно, българи и османци попречили на намеренията му.

По това време, българските земи били вече разделени на четири части, населението било тежко засегнато от глад и чумни епидемии, като оцелелите живеели край реките, надявайки се така да оцелеят от болестите. Държавност почти липсвала, голяма част от малкото останало мъжко население се превърнало в монаси, а всички останали продължавали да бъдат крепостни селяни, при това двойно закрепостени – към феодалите и към църковните земи, като плащали непосилни данъци със средствата, които били почти изчерпани през тежките стопански времена и унищожителни болести.

Така балканските земи започнали да се присъединяват към Османската държава. Включването им към една нова голяма държавност допринесло за стабилизиране на стопанството, преодоляване на болестите и намаляване на данъците. Гладът бил забравен, населението започнало бързо да се увеличава. Османците инвестирали много средства за построяване и възстановяване на църкви и манастири. Търговията се оживила, хората постепенно започнали да забогатяват. Те вече не били крепостни селяни, а хора, които развивали своята инициативност, придвижвали се навсякъде свободно и се заселвали където пожелаят. Многократно нараснали стадата, увеличили се овощните градини и почти навсякъде заработили мелниците. Силен показател и доказателство за стабилността на новото обществено устройство и отношението на хората към него е времето след битката край Анкара през 1402 г. В това тежко сражение на страната на османската армия воювали военни части от всички балкански държави. След загубата на битката и победата на Тимур, Османската държава фактически продължила да съществува единствено на Балканите, където с подкрепата на местното население държавността оцеляла и се възстановила напълно. Българските земи се превърнали в първата административна територия на новата голяма държава - бейлербейство Румелия (Страна на римляните), като така станали  основата на Османската империя. Ако Османската държава се родила южно от Константинопол, то Османската империя се родила на Балканите. Столица на империята бил Одрин (Едирне, Адрианопол). Половин век по-късно, Константинопол бил превзет и станал столица на империята с активното участие и на български военни части. Командващ на османската флота бил българин - адмирал Балтоолу.

Така изминали няколко века. Българското население на Балканите от около 400 хиляди през втората половина на 14-ти век, станало над 7 милиона през 70-те години на 19-ти век.

Проф. Стоян ДИНКОВ, специално за 24rodopi.com

Бележка: Заглавието е на редакцията на 24rodopi.com