Произход на помаците – V: Трудолюбиви, добродушни и честни, те могат да бъдат пример за всички балканци!

Проф. Стоян Динков

 

Пета част

 

През 996 г., вече масово приели мюсюлманската религия, печенегите отново атакуват Белгород (Aскал - „Бяла крепост“), построена около 630 г. на Киевския хълм от тюркобулгарите. Няколко години по-късно, къпчаките/кумани се придвижват в западна посока. Постепенно техните западни общини стават известни като „кумани”, а източните като „кангли”. Около 1020 г. западните къпчаки – куманите заемат средния и долен Данецки басейн, както и долните и средни донски и азовски степи. През 1026 г. нашествието на мюсюлманите печенеги във Византия е отблъснато от Константин Диоген. Но през 1033 г. бесенио напада балканските територии на Византийската империя и осъщеествява контрол над Балканите до 1091 г. Така Дунавска България от подчинена на Византия става напълно зависима от печенегите почти 60 години. От 1045 г. „византийците”наричат печенегите и куманите „скитикон”, като под това общо наименование се подразбира, че някои от техните действия добиват съвместен характер. Печенегите вече са се заселили във Влашката низина и географията им позволява да атакуват Византия от север. Те предприемат почти двегодишен поход на юг от Дунав (1026-1027) сред българските земи, част от които няколко години по-рано са се превърнали във византийската тема „България”. Тези атаки са насочени към Византия и следват през 1032 г., когато печенегите навлизат по-трайно в северните български земи и две години по-късно достигат до Солун. Постепено, реално контролирайки по-голяма част от Източните Балкани, те се насочват към Македония и Одринска Тракия (1035), а през 1036 г. са вече в районите на Плиска и Дръстър, като контролират и североизточните български земи. По същото време печенежкият предводител Кеген хан сключва договор с Византия, преминава на юг от Дунав и с армия от 20 хиляди души се противопоставя на друг печенежки владетел, но враг на византийците – Тирах хан.

През 1048 г. Тирах хан също преминава Дунав с подчинените му 13 племена от около 900 хиляди души и започва война с Византия и Кеген хан, но е принуден да признае поражението си и се предава в плен. Победената армия на Тирах хан е заселена заедно със стотици хиляди печенеги – мъже, жени и деца в земите на Средец (което поставя генезис на част от шопското население), в Ниш и околността, също и в региона на Овче поле в Македония (където те по-късно участват като част от генезата на гораните). Независимо от поражението, печенегите на Тирах хан предприемат бунт срещу византийската власт, част от тях се организира отново в силна армия и разгромяват „ромеите”. Победителите отказват да съдействат на Византия в борбата ѝ срещу селджуките и се заселват на територията на Българската гора. Тази гора е известна и като Великата българска гора, простираща се от прохода Траянови врата до Белград. След години още една голяма група печенеги ще се засели в тези земи. През 1050 г. печенегите достигат Адрианопол (Одрин, Едирне). До 1053 г. техни групировки постоянно се придвижват на юг от Дунав и се заселват в българските земи, които са част от Византия (Източна римска империя). Постепенно печенегите стават преобладаваща част от населението в земите на север от Стара планина, тъй като сравнително малобройното местно население се преселва в Тракийската низина. Останалите вече по-малобройни групи печенеги от левия бряг на Днепър са притиснати през 1060 г. от огузите, като така са принудени да потеглят към Балканите. В същата година куманите заемат земите на печенегите край северните подножия на Кавказ. Огузите от своя страна продължават да настъпват на запад и изтласкват през 1063 г. останалите групи печенеги и от десния бряг на Днепър, също и от делтата на Дунав. Куманите вече се чувстват господари на тези територии, особено и след атаката на Сокал хан срещу руските земи. Почти едновременно с това, през 1065 г., огузите продължават настъплението си в западна посока, преминават с над 600 хиляди души Дунав и атакуват Византия, достигайки до Солун. Настъплението на огузите е спряно от техните родственици печенегите. По-голямата част от тези огузи по-късно е асимилирана на Блканите от тюрките кумани. През 1071 г. голяма групировка печенеги се поставя в служба на Византия и участва в войната против селджуките, предвождани от селджук огуз султан Мохамед бен Дауд (Алп Арслан хан). След проявеното самочувствие и намерение за война от страна на император Роман IV Диоген срещу селджуките, през 1071 г. Алп Арслан заема отбранителни позиции край град Манцикерт (Малазгирт) до езерото Ван. Огромната разнородна византийска армия, съставена и от печенеги, влиза в тежка битка със селджуките на 25 август 1071 г., но е разгромена от Алп Арслан, като за това спомага и отделянето на печенегите от византийците по време на сражението и преминаването им на страната на родствените им селджуки. Великата самостоятелна история на печенегите на Балканите ще приключи през 1091 г., когато те са разгромени от куманите на Тугор Тогартак хан и Боняк бей, които вече са станали съюзници на император Алексий I Комнин. Стаховитата битка край планината Лебунион (Левунион, Либурне) започва на 29 април 1091 г. Родствените кумани и печенеги влизат в ужасяващ сблъсък помежду си. На страната на Алексий Комнин се сражават също влахи и фламандци, а съюзници на печенегите са групировка селджуки. Поражението на печенегите е много тежко, а след сражението са избити над 300 хиляди от тях, включително старци, жени и деца. Според други, вероятно силно преувеличени твърдения, убити са около 600 хиляди. Унищожаването на част от западната група печенеги е по заповед на император Алексий I Комнин и въпреки възмущението си от това, куманите я изпълняват, ставайки така доминиращи на Балканите след печенегите. Дори средновековните автори изразяват ужас от случилото се, определяйки решенията на Алексий I Комнин като безумно организирано клане. Няколко десетки хиляди оцелели след сражението печенеги (предполагаемо между 30-60 хиляди) са заселени в Западните Родопи. Друга част е заселена в Софийското поле (Средец), където по-рано вече са се заселили техни събратя. Отделни групи преминават в земите на съвременните Македония, Албания и Босна и Херцеговина, заемайки основно земите на по-рано заселилите се там печенеги, към които по-късно се присъединяват и кумани.

Една групировка печенеги е заселена покрай Диагоналния път (Виа милитарис), разположен от Белград до Одрин и пресичащ също София и Пловдив. Онази по-голяма група оцелели, разселени в Западните Родопи, се концентрират във византийската тема Мъглен. Земите на Мъглен обхващат освен Западните Родопи, също и територията на Беломорска Тракия до крайбрежието на Бяло море.

Един от големите български историци проф. Петър Мутафчиев, баща на акад. Вера Мутафчиева, след сериозни изследвания също пише, че оцелелите след битката край Лебунион печенги са заселени в земите на Мъглен. Известният арабски писател, географ, лекар, философ, богослов и пътешественик Абу Убайд Ал Бекри (1014 – 1094), който е добре запознат с историята на печенегите и особено с този период, на който сам е бил свидетел, пише следното: „ „И разказваха много от мюсюлманите, които са били пленници в Константинопол, че печенегите се придържали към вярата на маджусите. Но след 400 година по Хиджра, попаднал при тях пленник от мюсюлманите, учен-богослов, който обяснил исляма на някои от тях, вследствие на което те и го приели. И намеренията им били искрени и започнала да се разпространява между тях пропагандата на исляма. А останалите, които не приели исляма, ги порицали за това и работата завършила с война. А Бог дал победа на мюсюлманите, макар че те били само около 12 000, а неверните два пъти повече. И те (мюсюлманите) ги убивали и останалите живи приели исляма. И всички те сега са мюсюлмани и при тях учени и законоведи, и познаващи Корана”. “ Повечето от печенегите, заселили се на Балканите и контролиращи голяма част от тези земи са били мюсюлмани още през XI век. Някои от обредите на помаците и техните роднини торбеши и горани, съвпадат с тези на печенегите и донякъде на куманите. Особено показателни са уникалните сватбени обреди, където силно личи дори печенежкото шаманистко влияние. Подобни сходства се забелязват и при шопите, които също са преки потомци на печенегите. Постепенната словенизация чрез църковно-словенския език обхваща неизбежно и печенегите на Балканите.

В куманската държава Загора (Второ българско царство), словенизацията се осъществява по-бавно, благодарение на Кодекс куманикус от 1303 г., който макар и християнски, е написан на кумански тюркски език в Крим и разпространен на Балканите, които вече са достатъчно християнизирани, но с голямо присъствие на тюркоезично население. Куманските християнски династии на Асеневци, Тертеровци и Шашмановци донякъде християнизират, но реално не словенизират цялото население, а единствено задължават в църквите да се използа този език, както и за останалите християнски обреди и църковно-книжовни книги. Родопите, Македония и Босна осъществяват словенизацията по-бързо и по-рано. Именно и поради това помаците, торбешите и гораните са словенизирани, тъй като живеят в земи извън управлението на кумано-булгарите (част от северните родопски помаци трайно влиза в българските граници едва през 1912 г.).

Днес в десетки горански и торбешки села и земи са съхранени твърде много следи от печенегите, тъй като в тези територии не е провеждана асимилационна политика, нито активна промяна на топонимите. В някои от тези следи се открива преплитане и на такива с кумански характеристики. От епохата на печенежката доминация на Балканите и днес са съхранени характерни топоними, сред които връх Мусала (също Тангра). По-известни печенежки и кумански имена са Вардар, Шар планина и много други, които съществуват векове преди османската доминация. Фенотипите на печенегите и куманите са били предимно „скандинавски тип” – светлокоси и светлооки хора. От XI – XII век започват и заселвания на тюрките юруци на Балканите. През ХV век голяма група юруци – 78-ми оджак, се заселва в Западни и Средни Родопи. Фенотипите на юруците са твърде сходни с тези на печенегите и куманите. Така се осъществява известна симбиоза с местното население. Това дава „основание” на някои изследователи да интерпретират фактите, като определят местното население за „славянско”.

С тази поредица от статии се надявам, че ще се допринесе с още нещо по темата за изследване на помашкият произход, както и на помашките роднини торбеши и горани. Трудолюбивите, добродушни и честни помаци могат да бъдат пример на всички балканци, за да се учим от техните безспорни човешки достойнства, да станем по-добри и по-хуманни помежду си. Разбира се, тяхно неоспоримо право е да се самоопределят така, както те сами преценят и желаят.

 

Част 1 – тук

Част 2 – тук

Част 3 – тук

Части 4 - тук

 

Проф. Стоян Иванов Динков е геополитик, писател и художник. Ученик на проф. д-р Франсоа-Жорж Драйфус. Той е автор на прозаични, поетични и исторически книги, а също така съучредител на Клуба на младия български писател и съучредител на Центъра за стратегии и анализи.

 

24rodopi.com