Лидери, от които имаме нужда

проф. Мюмюн ТАХИРОВ/24rodopi.com/Коментари/Общество

Философията на лидерството разкрива корените на една от доминиращите тенденции в обществото, която се изразява в това, че не винаги народите имат лидери, каквито заслужават. Досега общо взето този парадокс или се оставя без внимание, или не се прилага научен подход при разкриването на ролята на личността в регулирането на обществените отношения през даден етап от еволюцията. Това е една от причините политиците да живеят със самочувствието, че стоят в центъра на обществения интерес – нерядко  разминаванията между очакванията на хората и практическата реализация на лидерите е в тяхна полза.   Те са горди да наблюдават как в огледалото на некомпетентността или деформираното, в повечето случаи, манипулирано обществено мнение, изглеждат по-умни, по-хитри, по-смели, по-мъдри, по-желани и т. н., отколкото са в действителност. Малцина от тях са способни за реалистична самооценка; критическият им разум изцяло е притъпен – те просто живеят в имагинерен свят, създаден от тях и от техни приближени. Те често са убедени, че те са господари на живота, че хората им пренадлежат като крепостни селяни; силата на властта е такова изкушение, че тези, които са вкусили нейната сладост, не могат па се откажат от нея.

Липса на споделена представа за достойни за доверие лидери

Една от основните причини за податливостта към манипулация е липсата на споделена представа за достойни за доверие лидери и легитимираната от тях обществена идея. Наличието на стотици политически партии, повечето неумело организирани от  инфантилни лидери, превръща обществото в „жертва“ на  претенденти за властта, лишени от устойчива духовно-политическа  идентичност. В резултат на това бързо се размиват границите между „ляво” и „дясно”, либерално и консервативно, демократично и тоталитарно, парламентарно и авторитарно, светско и теократично. Като в някакъв маскарад истинските лица остават в сянка, а онова, което сме очаквали, изчезва в мъглата на политическа фразеология и отново пред нас се изправя мрачната фигура на мизерията, корупцията и социалната несправедливост. Това се дължи не на недостатъците на исторически утвърдените системи, а на незрелостта и инфантилността на претендентите за власт, както и на техните привърженици.

Очевидно е, че гражданинът фактически е лишен от свободата на избора си и затова е готов да предлага своя вот на всеки, който му се отплаща с повече финансови средства или дори срещу мизерно количество хранителни продукти, а гласува за съвсем друг, ако бъде оставен да прояви свободно волеизявление. Така всеки път изборите се превръщат в пазар на наддаване за поругани ценности и осквернено човешко достойнство. И така  в структурите на властта се настаняват демагогията, корупцията, плутокрацията и олигархията, чиято съвкупност е равна на беззаконие и хаос.

За да се избегне това, нацията се нуждае от ясна представа за смисъла на своя избор, а кандидатът за власт – от адекватна политическа, идеологическа и морална идентификация. В това всъщност се състои и реалността на демокрацията. Истинска демокрация днес е възможна, ако управляващите са компетентни и носители на устойчиви принципи и добродетели, чийто практически израз са професионализъм, справедливост, благоденствие за всички членове на обществото. Това превръща социалната справедливост в принцип, произтичащ от върховенството на закона над егоистични и партийни интереси и мотиви в дейността на нацията, на държавата и нейните институции.

Два коренно различни модела за лидера и неговата основна дейност

Някога американският социолог Дейли Карнеги учеше бизнесмените –  елита на американското общество, как да спечелят хората и да им влияят, за да постигнат своите цели. За него да управляваш значи да ръководиш хората чрез техните слабости, чрез силата на човешките изкушения. За капиталистическите общества това е закон. Докато в справедливите общества целта на управлението е да разкриваш силните страни на хората и да ги научиш да се опират на собствените си сили, вдъхновени от основните им ценности, базирани на убеждението, че смисълът на човешкия живот е да придаваш нова сила и благородна насока на човешките стремежи и цели.

Както се вижда, в съвременния свят се прилагат два коренно различни модели за лидера и неговата основна дейност. Един свят, който се ръководи от парадигмата за основното предназначение на лидерството като главното внимание се насочва към манипулирането на порочните наклонности на хората и в същото време претендира да бъде възприемано като идеал за бъдещето на човечеството, влиза в открито противоречие с хуманистичната визия за настоящето и бъдещето.

Управлението на обществото представлява съзнателно, целенасочено въздействие върху обществената система като цяло или върху отделни нейни звена, което им осигурява оптимално функциониране и развитие въз основа на използване присъщите на самата система закономерности и тенденции. Затова обществото и отделни групи от него твърде много рискуват, когато издигат или допускат да бъдат управлявани от хора, чиито морал и личностна нагласа противоречат на изискването на мнозинството за успешен лидер или, когато тези хора са лишени от онези делови качества, лежащи в основата на умението им да организират и мобилизират съзидателната енергия на отделни личности и колективи по посока на задачите, чието осъществяване е смисълът на съществуването и функционирането на съответните управленски структури. Когато те не притежават необходимия минимум от оптимистичен светоглед, нравствено-психологически добродетели и качества, без които не могат да служат за образец на останалите, се лишават по този начин от обаяние и престиж в очите на последователите.

Всъщност, от философска гледна точка, да управляваш значи да насочваш и регулираш правилно интересите и отношенията на хора и колективи, като ги съчетаваш с интересите на цялото общество; да въздействаш върху хората и мобилизираш техните сили и способности за осъществяване на предварително поставени цели; да осигуряваш активното и съзнателното участие на гражданите в управлението на техните собствени интереси и отношения, които те съзнават като интереси на колектива и обществото.

Като се има предвид обстоятелството, че най-важното в тази сфера е управлението на хората, на организациите, тъй като хората са главен компонент на социалната система, ясно се очертава изключителното значение на личността на ръководителя, на неговите личностни и професионални качества. Теорията и практиката потвърждават, че всеки ръководител освен качествата компетентност (познаване на работата), деловитост (умение да се съчетава философския и управленския подход), системност, организираност и др., задължително трябва да притежава и морално-политическите добродетели: честност, порядъчност, откровеност, правдивост, морална чистота, хуманност, обаятелност, общителност и т.н.

Колективен, обобщен, синтезиран образ на псевдополитик или псевдолидер

По литературни източници и от личен опит предлагам на вниманието на читателите колективен, обобщен, синтезиран образ на псевдополитик или псевдолидер, за да преценят кои от избраните с техния вот политици най-много приличат на: лумпен, начело на тълпа, обединена в поговорката „Всеки глупак намира по-голям от себе си, за да му се възхищава”;  човек без солидно образование, но с високо самочувствие; индивид, който води празен бохемски живот и се гордее с това; ренегат с откъслечни знания и пошли възгледи за живота и хората; обществен деятел без съзнание за достойнствата на народа, сред който живее; гражданин с чуждо национално съзнание; бизнесмен с кръчмарски манталитет; самозванец, който вярва в харизматичната теория за лидерството; търгаш, готов да служи на чужди интереси, стига това да му носи изгода; агитатор със способности на демагог; грандоман с мания за месия. 

Ако сред тези образи читателите припозанет „нашия“ политик, то тогава трябва за сетен път да се замислим защо дълго време нямаме лидери, каквито заслужаваме.

Днешните лидери и политически елит рязко се разминават с истината, че във всяка нормална държава членовете на обществото приемат за свой свещен дълг защитата на националното достойнство. За тях това изискване е от първостепенно значение, участието в управлението на страната на лишени от това съзнание индивиди  е опасно за сигурността и суверенитета на нацията. Политическата култура на един народ се определя не само от способността му за адекватен цивилизационен избор в условията, в които иска да се развива, но и от умението да възпитава политици, заслужаващи неговото доверие. Мъдростта на този исторически урок е очевидна за всеки, който има очи да вижда и уши да чува. Известно е, че адекватното електорално поведение е обективен критерий за равнището на политическата култура не само на избирателите, но и на избраниците. Културната история недвусмислено ни убеждава, че дори и най-светлата идея е обречена, когато с нея  иска да легитимира своята власт една порочна личност или политическа групировка, партия, движение, сдружение или каквато и да е общност.