„Ние няма да сме вечни. Един ден ще си отидем с вятъра. Той ще духне и ще ни отнесе. Толкова сме крехки. Нищо не може да ни запази. Но не се предаваме. Държим! Прегърбени, изоставени, никой не навежда лице към нас. Ние сме тежест за обществото. Вредим му, явно. Не ни иска. Трудно му е с нас. Не може да ни гледа. Дори в очите. Дава ни подаяния, за да не се натрапваме. А какво лошо сторихме? Кому зло сътворихме? На вас ли навредихме, на младите?“.
Толкова много въпроси. От една превита жена. И няма отговори
на тях. Няма нищо. Няма жал. Няма сълзи. Няма телевизионни емисии. Освен
седемте кокошки в двора няма нищо.
Никой не рони сълзи за тези хора. Изоставени, дори от своите.
Понесли миналото на плещите си. Това, което съграждаше разорената родина. За да
бъде по-лесно.
Сега за тях е трудно.
Но няма печал за тези хора…
Целия текст четете в петъчното издание на
„Родопи voice“!
Електората
ОтговорИзтриване