Магарето на демокрацията! И Мона Лизата на прехода…

Жельо МИХОВ/24rodopi.com/Общество

Пръснати маси, нелогично някак си. Коя наклонена, коя има нужда от капачка под крачето, че ще накара всичко да затанцува по нея. Оляти, немити. Лактите залепват. Искат да останеш. Не те пускат. Нужна им е близост. Няколко са. Колкото вътре, толкова и навън.

Малка кръчма в Родопите. Истински пример за хоремаг, без хотелът да съществува в понятието.

На бара обаче гледа лидерът на партия. До него има тесте карти. Нераздадено. На колоната пък се кипри надпис „Вересия никому”. На стената портрети на Ататюрк и Живков.

Наглед нищо особено, но в контекста на политиката в страната създава едно много интересно поле за интерпретации.

Хората се стряскат при всеки нов посетител. После се отпускат. Политиката отсъства. Говорят за проблеми. Но и те са част от нея. Не осъзнават. Политиката е който каквото подари, че да се постави на подходящо място. Я плакат, я брошура, календарче, шапка, тениска. По избори обикновено…

Малките неща от живота в малкото село. Подаянията от всички вотове личат, поизбледнели, с петна.

Хората говорят за гурбета, за младите, за липсата, за залеза на живота. Никой не споменава изгрева. Защото всички стават преди него. Той е просто част от поредния припек в ежедневието.

 

Лъжата и/или демокрацията

 

„Демокрацията май ни излъга. Има нещо такова. Всеки с наведена глава. Сега един пазач взема 700 лева и за нищо не стигат. Преди заплатите бяха 80-100 лева и стигаха за всичко. Имаше миньори, които си докарваха по много.

Сега се живее трудно. Имам син в Германия. Праща по малко евро. Преди работеше тук. Хване се на едно, на друго, и накрая замина”, казва Мехмед. Пазач е на затворен рудник. Охранява сградите, празния взривен склад. Пази ги, за да не бъдат окончателно опоскани, но не от времето.

Мехмед има мечти. По-скоро една. Старото време да се върне. Една мечта за бъдещето в минало време.

 

25 години в мината, а после…

 

„Тъжно ни е за едно време, това е истината,  дето сега уж мразят. Хляб имаше за всеки, за всеки имаше работа. Имаше доволни хора, щастливи. Сега живот ли е?”, споделя Фикрет. Мъжът е прекарал 25 години в мината. Децата му са в Истанбул. Внуците също. Той не иска да бъде там. „Този град задушава. Той е опасен. Тук ми е най-добре. Спокойно, чист въздух. Живеем си двамата с бабата. Но хората ги няма. Понякога вървиш по улицата и няма с кого да си кажеш дума. Все едно гръм е паднал. А хората са си по къщите. Свити, гледат телевизия. Деца няма да те радват”, споделя родопчанинът. Казва, че получава тавана на пенсията.

Но не е доволен, милее за старото.

 

Демокрацията и магарето

 

Халил се движи бавно. Минава извечния път през селото. С най-добрия си приятел. Дружба на 34 години. Набор на демокрацията. Не е партиец. Едно старо магаре. Животното е родено на 11 ноември 1990 година, спомня си 74-годишният стопанин. Година след началото на „големите промени“.

„Заедно сме от тогава. Не го товаря много, но виж, не го кръстих Демокрация. Не се сетих, Ешек се казва“, споделя бай Халил. Всъщност, това е турската дума за магаре.

Животното е символ на Демократическата партия в САЩ.

Изследвания пък сочат, че в най-бедните страни продължителността на работещите магарета е средно 10-12 години, докато в по-развитите може да достигне 30-50 години.

Интересни изводи. По пътя на логиката или България се развива с много бързи темпове от 90-та година насам, или просто стопаните се отнасят с животните така, както със себе си. Второто май е по-вероятно.

Халил тегли и магарето тегли. Халил обаче повече. Щади животното. Защото е другар. Халил никой не го щади. Той е електорална единица.

Магарето на демокрацията. Кой за кого е бил по-ценен.

Изводите могат да бъдат ужасяващи.

Но е време за анализи. Преходът отдавна свърши. Започва другият.

Една шепа говорят за великите постижения, тяхно дело. Други за своите, трети също. Всеки се хвали, а джобовете отъняват. Все повече хора бягат. Едната реалност срещу другата. Нещо сметките не излизат.

Чертата е дръпната.

Портретите на стената не пълнят хладилници. Те са все усмихнати, загадъчно. Мона Лизата на прехода от тъжно към по-тъжно.