Джани пее тихо, а Бойко и Ахмед…

Никой не обича истината или просто… политика

Жельо МИХОВ/24rodopi.com/Общество

 

Бойко и Ахмед се събраха.

Единият казваше за другия: Най-добрият политик на България!

Отговорът: Той не разбира политиката, но се наглася спрямо нея.

Нещо от сорта, цитати по памет.

Защото съвсем скоро и паметта на избирателите ще изфиряса. След толкова избори за едно и също, как да е иначе?

 

***

„Parla piu piano…“

Говори по-тихо. Превод на една музикална тема от филма „Кръстникът“. „Говори по-тихо и се приближи по-близо до мен“, продължава италианският текст в изпълнение на Джани Моранди.

Сицилианска любов за мафията като семейна сага. Романтика с много кръв.

Класика за поколения. Изключителен роман на Марио Пузо. Филмиран от 33-годишния тогава Франсис Форд Копола. Лента, която го превръща в световноизвестно име. А, всички мимики и жестове на Марлон Брандо, изиграл дон Вито Корлеоне, в най-имитираните. За жалост и от политици…

Дотук с историята за сълзи, рози и оръжия, в която лошите са все по-добрите.

 

Ахмед за Бойко и усещания

 

„Той не разбира политиката. Но я усеща инстинктивно и се наглася спрямо нея“. Думи на Ахмед Доган за Бойко Борисов в един телевизионен очерк за последния.

Усещане и инстинкт. Водещи. Това е България в момента. Нагласяне и гъзонаместничество на подходящото място. Никакво разбиране за каквото и да било.

Тук корупцията се измерва в усещане, несправедливостите в целия им спектър също. Тук икономическият подем и ръст също са въпрос на усещане. Но в цифри и стъкмистика. Тук дори населението е въпрос на усещане. На хартия сме бетер китайска провинция, но реално… Едни и същи лица по улиците. Избирателните списъци са живото доказателство. За мъртвите души. Или избягалите тела. Битие на две равнозначни понятия.

 

Всичко започна в началото на 90-те…

 

С  разграбването, искането, корупцията.

С течение на времето властта се материализираше все повече в пари, а подобни елементи станаха много, много богати. За сметка на родните им места.

Селяните избраха да бъдат политкоректни, но богати.

Някакво шантаво разкулачване. Ненавиждаха произхода си, искаха просто мангизи. Каквото и да им коства.

Не искаха и заводи, само придобиването им.

И очите им блестяха от щастие, когато ги разпродаваха за скрап. Придобити по партийна линия.

 

Много кръстници, много копия

 

„Събира ни Главния. Всички сме парадни, с униформи. Като на празник. Той е по шорти в кабинета и сърба шкембе чорба. Поставил е пистолет на огромното бюро, в десния край. В другия са опънати краката му. Сърба и обяснява кой какво трябва да свърши.

Неловко. Почувствахме се като на мафиотска сбирка…“.

Разказ от недалечното минало. Няма да споменаваме професиите на събралите се, както и длъжностите им. Досетете се сами.

Разказ от един бивш. Много вече са бивши. Защото всяко търпение си има граници.

Но тъпоумието няма.

Този, сърбащият е бил много Голям, чак и преми…

 

Баирите и суджуците

 

Колко хора в страната слязоха от баирите и станаха политици, а партии и власт ги направиха милионери. Всякакви породи. Келепирджии, които след преяждането започнаха да създават калинките. Повсеместната корупция превърна и последните в обречени на охолство. Чиновникът вече е част от преторианската гвардия на всяка власт. Добре хранен, отглеждан, загладил косъм и винаги готов да излезе на улицата в защита на господарите, винаги готов да гласува за тях, винаги готов за всяка мръсна поръчка от същите.

Десетилетия наред се създаваше чудовището, наречено власт, чиито пипала бяха чиновниците. Скандалните заменки бяха само началото. Те отстъпиха на далаверите с еврофондове, разграбването на държавата, и облагодетелстването на определен кръг от хора, приближени на всяка власт. Докато не стигна дори до обезумялото щение за „четири тона суджук“, за да бъде помилван бизнеса. После последният стана основен спонсор, инак…

 

Как го иска шефката – вързан без крака…

 

Калинкаджиите са навсякъде. И рано или късно плодовете се берат. Кървави. Грозни, кисели, смърдящи.

„- Ало, добър вечер, шефът се обажда! Събери борците, че един досажда

- Тъй вярно шефке, слушам веднага. Кажи как го искаш?

- Вързан без крака“.

Така си припява онази полицайка, за която се твърди, че помогнала на наркомана, бивш футболист, да се укрие след като премаза две жени в София.

Още го размотават из съдилищата. Дали помните вече? Онзи, татуираният, дето уби две момичета, пък полицайката му била навигатор в джипа.

Истината избожда очите и каквато и да е тя, стана ясно какво е менталното състояние на униформената, когато е без униформа. Визия на плеймейтка, пееща си мутренски песнички, въртейки белезници в ръка.

Истината в упадъка на всяко ниво в държавата.

Политици го играят биг босове, полицаи се мислят за мутри, футболисти се занимават с пласмент на дрога, учители пишат европроекти, земеделци станаха чиновници, чиновникът-кабинетен султан, медици-брокери на лекарства, и още, още примери, които всеки може да даде.

Как ли ще изглежда битката между татуирания дилър и онова, прокурорското синче, дето пребива хора в Перник, ако наградата е „шефката“?!

Някои елементи просто са родени, за да се съберат на едно място.

Кой е назначил подобна. Ако някой е внимавал във всичко преждеизброено, ще достигне до извода.

Тук невинни няма.

Всеки за всичко е виновен.

Достоевски.

Няма кой да чете. Има надписи по телата. Има чалга, има наши и ваши, има Наша работа. В превод на сицилиански „Коза ностра“.

И всеки опълчил се ще бъде пометен от „нашите и вашите“. Защото вкупом те се защитават.

 

И последва…

 

България остана без най-ценния си ресурс-своя народ. Той умира, той се изнася. И няма връщане. Това, което е останало тук, е болно. Боледува здравната система, просветата, съдебната система, за политическата е излишно да говорим-абсолютен недъг в обществото. Образователният капацитет на държавата е сведен до минимум. „Да го е*а в чийза!“, вече е ежедневна лексика.

И за всичко това трябва да е „parla piu piano“, защото следва екзекуция.

Никой не обича истината. Особено тези, които създават собствени реалности. И се мислят за безсмъртни.

Но в един момент „Бърнамският лес ще проходи“ и „камъните ще закрещят“.

Но те не знаят. Те не четат. Те са господарите на мухите. Насекоми еднодневки.

 

Няма нищо вечно на този свят. Начало и край. Това е битието.

 

Ако някой преди година бе рекъл, че усмивката на „Мона Лизата“ от сараите ще увисне като мустака на дърт чорбаджия, а Доган ще зяпа из режисирани клипове като обран евреин, сигурно всички щяха да се изсмеят. Но и това стана. Всеки култ към личността рухва в един момент.

Безкрайна е само вселената и човешката глупост. Може да добавим и алчността.

Нещата в природата просто следват своя логически път и крачат към същия логически завършек.

В родната политика всеки преспа с всеки. Ни един неоноден не остана. И все се нарояваха от това прелюбодеяние нови и нови (по същество съвсем изтъркани)  елементи, готови да повторят същото упражнение с мачкане на чаршафите.

Преходът е толкова изчерпан в своята оргия, че съвсем скоро ще текат финални надписи.

Делян Пеевски го рече достатъчно прозорливо: БСП със СДС, ГЕРБ с деребеите – краят на прехода.

Последната сцена единствено ще е наситена с много похот и фалшиви усмивки от екстаз. И в един момент всички ще свършат. В буквалния политически смисъл.