Превърнахме градовете в села, просто оцеляваме: Синдромът на туршията - стари работари и млади номади

Жельо МИХОВ

„Ще стоим тук докато продадем цялата продукция. Върви, няма да отнеме много време. Това ни е работата през лятото. Зимата се занимаваме с друго. Различни бизнеси и само една цел-да оцелеем в тази държава, като всички останали. Бе, то като се замислиш, лесна работа няма. Никъде. Аз съм сменил, еее, колко професии. Сега в момента това е като почивка, като ваканция. Пазим и продаваме стоката”, казва продавач на дини. Струпал е стоката направо на тротоара. Вечер не се прибира. Карпузите се покриват, а двамата с жена му дежурят край тях.
„Навсякъде сме ходили по Родопите, в други части на България. Не продадем ли стоката, няма какво да я правим, цялото начинание губи смисъл и фалираме. Идва есента и започваме да се занимаваме с друго, за да се готвим за зимата, но вече на минус”, разказва търговецът.

Никой не може да каже със сигурност дали е производител или прекупвач на дребно. Факт е обаче, че е там, сергия няма, а подобни нему се срещат по всяко време на годината. Други паркират бусовете и продават картофи и чушки направо от тях. Срещат се хора с всякакви професии, но професионалните земеделци са малцина. Въпреки милиардите субсидии от Европейския съюз, в Родопите стопаните, които си вадят прехраната единствено от нивите, са в книгата на изчезващите видове. Тук земеделието започва с традицията, минава през отпуската и приключва с изпращането на печалбата от трите буса с картофи на студента в София. Останалото е оцеляване със заплата. Мъка и нерви до следващия трудов сезон. Допълнителен стаж за пенсия от нивите обаче не идва.

„Баба ми видя море за първи път в живота си на 65 години. Никога не бе ходила”, обяснява 33-годишна смолянчанка. „Не защото е живяла на село, не защото е нямала пари, а просто защото все нямаше време от работа. Помня, че съм ходила с майка ми и дядо ми, но не и с нея. Живя и продължава да живее в града. През всички тези години-работа и пак работа. Прибираше се от службата, преобличаше се и хукваше към градината. Едва като се върне започваше къщната работа, готвене, чистене и така нататък. Никога не продума за почивка, че е изморена. По време на отпуските се занимаваше с приготвянето на туршиите. И така, докато се обърне и животът й преминал. Младостта останала някъде назад във времето. Изгледа деца и внуци, паралелно със стажа си в службата и градинката край града. Година след година, едно и също. Никога не се оплака, никога не съжали, че не видя нищо друго, освен труд. Сега вече прехвърля 80 години и най-голямата й радост е да си говори с внуците и да гледа фолклорни предавания по телевизора, да удари на обед една ракийка с анасон и ракийка и половина вечер.
Помня за първи и единствен път като я заведохме на море. Гледаше и мълчеше. Виждала го бе само на екрана. Седна на пясъка и така и не посмя да влезе във водата. Няколко дена бяхме, но и крака си не потопи. През цялата почивка не спря да приказва за градинката си и дали комшийката ще се грижи добре за нея. Като се върнахме от морето се преоблече набързо и хукна към нея.
Никога не се научи да си почива, да бездейства. И сега не може да проумее защо толкова млади хора висят по заведенията, а постоянно се говори за безработица и липса на всякаква перспектива. „По цял ден пият кафета, а не си търсят работа. Как имат пари тогава? Значи не е толкова зле положението, дето говорят”, вика всеки път като стане дума.
Това е. Един живот преминал изцяло само в работа и с мисъл за нея. Сега й е дерт. Вече не може да ходи на градината, а ние не го правим. Постоянно повтаря, ама нямаме време за такива неща. Дори по отпуските, нали трябва да си починем. Има там една малка беседка. Направихме си я, за да ходим през лятото на прохлада да хапнем, пийнем. Кротко, няма съседи, може да се вдига аларма без проблеми. Гледай, пък време за работа по нея все нямаме! Това е манталитетът ни, разликата между нашето поколение и тяхното. Сега младите искат да връзват домашния бюджет с бригади зад граница или някакъв страничен бизнес, на буркани с туршия от градинката няма как да се осланяме в оцеляването. Аз самата съм ходила четири пъти на гурбет. Станах студентка и това ми отвори пътя. Всяка година бягах по бригади. После малко закъсвах с ученето, но нямаше как. Докато съм си тук също работех. Учиш, работиш, оцеляваш. Няма време за картофи и домати. Градинката остана в младостта на баба ми. В моята е само за някой и друг мохабет с компания през летните горещини. Хоризонтите в битката за оцеляването в този живот стават все по-далечни, не опират до покрайнините на града и дребното земеделие”, разсъждава 33-годишната родопчанка.

С градинки в родопските градовете е пълно. Къде легални, къде напълно незаконни, но пък факт. Поредното доказателство, че гражданите не могат без родното село. Ходят си през уикенда и отпуските, но и друго си е да имаш двор, дори когато живееш в панелка. Кой казва, че работата на бюро не е тежка? Колко чиновници прекопават градинката, когато са свободни, а колко кметове белят печените чушки за лютеницата на село в края на лятото? Много. Някои граждани дори прекаляват. Едно на ръка кравите, бродещи из най-големия квартал на Кърджали, но навремето дори имаше чешити, които гледаха кокошки под стълбището на входа на блока. Те нали са такива, от няколко стъпала, та предразполагат, дето се вика. Преграждат ги от двете страни, ама настанаха гладните години и вече е рисковано, панелно-селската идилия загуби своя чар. Но пък има ламаринени гаражи. Вършат същата работа, че и кучета-пазачи има в тях. Стават и за складове.
Като наближи зимата и из града започват да летят камионите с дърва. В мазета и гаражи се трупа топлото. Реват резачки, сформират се комшийски бригади, само място за складиране да има! А и по презумпция всяка следваща зима се очаква да е по-страшна от предходната. Виденовият катаклизъм отрищи такива призраци, че още настръхва народът.

„Бича смените в предприятието, не се оплаквам от нищо. Чакам само отпуската. Няма значение кога ще я дадат, на море така и няма да отида с жената, хеле и децата да водя. Просто си чакам”, разправя около 50-годишен кърджалиец, видимо доволен от живота си.
„Не се оплаквам, каквото мога, това правя. Когато ни изплатиха пари от задълженията на Захариев, си купих моторен трион. Ей така си реших. На село-все възрастни хора, по съседните също. Викам си: „Що не ходя да им помагам с рязането на дървата?”. Почти всичките вземат помощи, ама на повечето няма кой да им помогне. Идва отпуската и започвам да обикалям. Трак-трак, колко му е-малко бензин, масло и труд. Кълцам, лаф си правим, по ракийка ще пийнем след това. После си вземам парите, а ако им ги внеса и подредя, още и отгоре.
Изкараното заделям за моите дърва в града. Вярно, по-късно ги вземам, но не съм останал без тях. Вкарвам ги в мазето на блока, дори не си правя труда да ги цепя. Като дойде време за палене, слизам долу с едно патронче ракия, сядам и започвам. Забивам брадвата в по-големите и с чукчето цък-цък си ги разцепвам. Слушам си радио и надигам патрончето. Това си е почивка. Айляк от домашните-никой не ме закача защото цепя дърва. Дори почивката е свързана с малко работа, дали за пари, дали за по едно питие, но все пак съм доволен. Инвестицията ми в резачка, бе добра”, смее се кърджалиецът.

Как живеят европейците ли? На кого му пука, нашенецът си живее така. Те обикалят по екскурзии и се наслаждават на природата ни. Снимат по родопските села превиващите гръб „оцелели”, радват им се, дори искат да са като тях. Питат за свободни имоти наблизо. Човекът от нивата изтрива потта от челото си и им посочва с ръка нейде отвъд баира. Дума им да попитат там, той отдавна не живее по тези земи. Той идва на нивите из село като тях. Само когато… почива.