Депутатите в хор си лаят, керванът вие към Европа

Синдромът „Емиграция"-пролет пукна, нашенецът хукна

Жельо МИХОВ

Как на Запад познават идването на пролетта? По пристигащите работници от източните части на Европа.

Зимата е към края си, щъркелите отново разперват криле над Родопите, а това за нашенци означава само едно-стягане на куфарите и поемане по пътя на емиграцията. Хиляди родопчани отново се подготвят за атака на „оня" свят. Цели села ще останат пусти заради първия звънец на гурбетчиите. Ежегодно, наред със старите бачкатори, вълната на заминаващи се увеличава. Все нови и нови млади люде, току завършили образованието си, поемат по пътя зад граница. Имаме хора за всичко-земеделци, строители, учени, тарикати, ошлайфани в търсенето на препитание и пълни аджамии. Всичко необходимо за поредния пробив в Европа. 

***

„Тръгваме на път отново със свити сърца. У дома е прекрасно, но след кратката почивка пак иде ред на жестоката действителност. А тя е, че в Родината няма възможности, няма начин за оцеляване, освен в крайна мизерия. Навън винаги си чужд, винаги се гледа на теб като на втора ръка човек, но пък е начинът, за да осмислиш дните и бъдещето на семейството си. А той винаги е равнозначен на изкарването на пари", смята Даниел. Работи от години на временна работа в Германия. Свършва единия си договор, почива малко у дома и заминава към следващия обект. Работата по него може да продължи с месеци, може и две седмици. Нищо не се знае, но е готов и винаги на линия, когато се свържат с него. Направил е достатъчно връзки и контакти. Търсен е от работодателите си. Всъщност, дори не познава истинските шефове. Работи за бригадири, обикновено от България, набиращи бачкатори за строителни фирми. На немски знае толкова, колкото да си купи хляб и бира в магазина или да се пазари за проститутка. Това изобщо не му пречи обаче да си изхранва прехраната навън.

„Хората, които ме наемат са нашенци. Отвсякъде. Много са и тези от Родопите. Винаги има и известно прецакване, но в рамките на нормалното. Те вземат сериозните пари, ние - минималното. Но дори и то е достатъчно, за да ни посрещнат у дома с отворени обятия, хляб и сол. Нямаме дерт с работата. Бачкаме по строителството. Знаем си всичко, каквото и да излезе като поръчка - ще го направим. Лошото е, че като приключим обекта и няма веднага друг. Така се налага да се върнем и да постоим малко у дома и да се чудим какво да захванем. Не че няма, има работа и по вкъщи, но не за тези пари. Като ни тръгне на късмет, в България се мотаме само около две-три седмици, после пак стягаме куфарите и бегаме. Сега обаче се отваря пазарът. Започва пролетта, а хората строят и ремонтират. Не като тук-имало застой, имало не знам какво, криза, единият не плаща на другия и всички стоят бедни. Няма такива филми в Германия някой да не плаща. Сега заминавам, а имам да вземам пари от един обект тук. Въртят ме от месеци. Ще ги получа и тези пари, но ако нямах друга перспектива, на какво щеше да разчита семейството ми? Това е проблемът на България, освен ниските заплати. Затова бягаме, не защото е много хубаво навън. Да, всичко е подредено, спокойно, но ни липсва уюта. Ако у нас се строеше така, ако заплатите бяха други, ако всичко беше точно, дали щяхме да избягаме? Никога, никога!", категоричен е младият родопчанин.

***

В лагера на гурбетчиите може да се чуе всякаква музика.

Надвечер е, а от бунгалата във фермата кънти различна реч на български, полски, румънски, филипински… Песните също са такива. Работниците са се настанили да вечерят и са пуснали да звучат любимите им мелодии. Често виждана гледка е и някой народен танц, ухилени физиономии, вдигане на чаши, а сигурното е-преведени са заплатите.

Това разказва Здравка. Заедно с мъжа си тя е прекарала няколко години във Великобритания. Работата е била сезонна. Тя-в цех за пакетаж, мъжът й-на полето. Бачкали са в близост до Лондон и Бирмингам. По-точно, в малки населени места на километри от градовете.

„Живеехме в бунгала по няколко човека. Бяха десетки малки сгради. В тях имаше всички удобства. Плащахме по 35 паунда на месец, в което се включваше и потреблението на ток и газ. Има село наблизо, където ходехме да пазаруваме през почивния ден. Общо взето, животът ни бе само работа и почти никакво удоволствие, но все пак нали за това сме заминали. Ако не се трудехме в неделя, ходихме на пъб в селото. Бирата бе по 1 паунд, нещо немислимо евтино в града. През другото време се събирахме пред бунгалото. Работихме за по 6,50 паунда на час. В събота за по 8, а ако се наложеше, в неделя ни плащаха двойно, тоест по 13 паунда. Това бе ежедневието ни. Няколко години изкарахме по бунгалата и полетата на така наречения цивилизован свят, но далеч от реалната им цивилизация. Никак не съжаляваме със съпруга ми. Работихме доста и изкарахме с достойнство парите си. Сега сме у дома. Трудим се тук, но понякога пак ни навяват мисли за заминаване. Само децата да пораснат. Не знам, сякаш емиграцията се превръща в синдром", смята Здравка.

***

Студентските бригади. Те се превръщат или в единствената помощ за завършване на обучението в университета, или в тренировъчен лагер за бъдещите емигранти, или пък в единствена възможност за работа. „Майната му на ученето, записвам само заради програмите за работа в Щатите". Тази реплика може да се чуе от редица бъдещи студенти, застанали в редицата на записващите се в университета млади хора, поредна редица от кервана на бягащите.

„Заминах на бригада в САЩ. Бях спасителка на басейн в Сан Франциско", разказва Мерием. Младата жена е на 25 години.

„Прекрасна работа. Не е особено добре платена, но спомените, които оставя са много. Там няма кого да се спасява, но пък се хваща красив тен под западното слънце. Всичко е осигурено и ако човек не обикаля много- много, наистина може да спести някой лев. За млад човек обаче е почти непосилно, особено когато е имал възможността да стъпи върху земята на другата част от планетата. Земята, за която е гледал само филми за това как се сбъдват мечтите. И после пак наобратно, в малкия подпланински град, където висотите на взора улавят само панелките. След такива преживявания човек няма начин да поиска да остане за по-дълго време. Общо взето, това ни „учи" университетът. Там се дава възможност да прескочим статуквото на предопределеното ни битие-да бъдем цял живот зависими от новините. При които с трепет да очакваме някой подарък като увеличение на минималната работна заплата или обещанията за промяна. Не, младите нямат вече търпение да чакат. Техните очи не са затворени, както и пътищата им. Те искат това, което са видели, реално да се случва и с тях. Но не би. Затова и бягат. А при възможност никога не биха се върнали", категорична е Мерием.

***

„Преди години единствената законна работа във Великобритания за българи и румънци бе в селското стопанство и хранително-вкусовата промишленост. Сега е по-различно. И въпреки това, Островът е пълен с източноевропейци, като например от прибалтийските държави и Полша. Повече дори от България и Румъния".

Това разказва Георги. 35-годишният мъж от Кърджали, отдавна е стегнал куфарите за Острова. Той не е типичният гурбетчия. Не е заминал, за да мие чинии в ресторантите за бързо хранене на поданиците на кралицата, дошли за „обед" от всички краища на „империята". Той учи мениджмънт. В свободното си време работи, а в още по-свободните си мигове-бачка двойно. Просто защото животът у дома така го е научил. „Ако не успееш да постигнеш нещо, трябва да се сърдиш единствено на самия себе си. Значи не си се постарал достатъчно. Ако и това не помогне, тогава е ясно, че не си се постарал достатъчно. Гледах родителите си в България. Усилията, които полагат, за да имат дори минималното. Това ми бе примерът. Човек трябва да даде всичко от себе си", казва Георги.

Майка му също е в чужбина, но в друга държава. Сестра му и тя. Единствено баща му е в България. За него социалните мрежи са част от семейството-контактът с най-близките хора. „Тежко е, самотата понякога те обзема, но целият свят е такъв, може и да е сбъркан, но това е положението", смята той. Приема нещата каквито са. Без сълзи и сополи. „Не дойдох тук да бърша праха от витрините на възстари индийци, които с умиление си спомнят своите първи мигове на „Острова на кралицата". Нито пък да мия чинии в закусвалня. Във всеки изминал ден аз желая да надграждам себе си. Да постигам поне по една малка победа. Така започнах от първия ден тук. Сега работя едно, утре друго. Уча и ще просперирам, защото тук няма начин учените хора да не преуспеят в един момент", категоричен е Георги.

***

Иде пролет и по лицата на нашенци отново грейват усмивки, но по-така. Те не са щастливи заради огрялото ги слънце или високите температури, те се радват затова, че скоро отново ще се почувстват като „бели хора". Стотици бусове, автобуси и леки коли ще се отправят по пътя на надеждата и жадуваното щастие. Започва началото на гурбета. Хиляди родопчани стягат куфари в търсене на семейните сгоди. Само месец по-късно паричните преводи към дома ще започнат да предизвикват усмивките и у дома. Няма значение какво ще им се случи и на какво ще ги подложи поредното изпитание, за тях това е единственият шанс, за да вървят с високо вдигнати глави когато се приберат. Защото тогава те вече няма да са само Драган, Хасан, Светлин, те ще са дюлгери, земеделци, учещи, с недотам високо самочувствие, но пък с пълен джоб. Те ще са спасители. И не само в очите на близките си.

На снимката: Дълго пътуване и кратък сън във ферибота