www.24rodopi.com

Момиче, една тулумбичка още ли струва 80 стотинки?

неделя, декември 119коментара

Да бъдем добри и да даряваме усмивки – това зависи от самите нас!

Беше топла есенна неделна сутрин преди няколко години. Приятно време, лежерно, а и се бяхме разположили в една от известните кърджалийски сладкарници. Ей така, дето се вика, на теферич да убием малко време. Група приятели в края на тъй наречените младежки години или в началото на средната възраст – кой, както го чувства и разбира. На масата зад нас седна възрастен човек, не много висок ,слабичък, с костюм от едни други времена, избръснат, с шапка и с достолепно излъчване. Така много ми напомни за моите дядовци. Сервитьорката приближи и го попита какво ще желае. Старецът тихичко промълви – Момиче, една тулумбичка още ли струва осемдесет стотинки, защото аз всеки месец след като взема пенсията си ги заделям и идвам в неделя да хапна сладичко сред хората. Момичето потвърди цената, мъжът извади от джоба на сакото отброените вече стотинки и плати. Плати още преди да му донесат поръчката. В този момент буца заседна в гърлото ми. Просто изпаднах в ступор и не знаех какво да направя – да платя сметката естествено, бе първата ми реакция, но още в същия миг осъзнах колко дълбоко щях да го обидя – него, достолепният възрастен човечец, който можеше да ми бъде дядо. И сега като пиша тези редове очите ми се пълнят със сълзи, неразбирайки къде точно сгрешихме и как се докарахме дотам, че нашите родители, нашите баби и дядовци да броят последните си стотинки, за да си купят тулумбичка. Но най- страшното не беше това, най-страшното беше, че цялата случка не направи впечатление никому, никой не се почувства гневен, ядосан, обиден и разочарован. Смехът изпълваше кафето, а на мен ми се плачеше с глас. Тази случка ме разтърси дълбоко и дълго време не ми даваше мира. Обещах пред себе си, че ще направя всичко възможно да помогна –  на малките и големите, на младите и старите, на болните- физически и душевно, на всички, на които тази наша странна държава сякаш напук се опитва да не помогне. И с малки стъпки спазвам това свое обещание, опитвам се да подавам ръка на хора в нашия град, изпаднали в нужда със средства, с време и със сърце. Защо разказвам всичко това ли? Защото завчера попаднах на историята на малкия Теди, починал на две годишна възраст от слабост и недохранване. Попаднах на тази история на сайта на 24rodopi.com – нашата регионална медия. Националните бяха леко замели този случай. Естествено! Колко по - важни неща има – кабинети, политики, дори кой е Издислав. Добре, че „малките“ медии, както и „малките“ хора не са загубили своята човечност. Защото без човечност ние спираме да живеем и започваме да съществуваме. Защото тези, които не видяха моя старец преди години, днес не виждат малкия Теди, а утре няма да видят вас, изпаднете ли в нужда. Колко пъти на ден (не само лично, а и в медиите) се натъкваме на хора, нуждаещи се от помощ. Хора, които призовават за нашата доброта, за да оцелеят. Сега се замислете колко пъти помогнахте Вие лично. Да знам, на никой не му е леко, знам че всички се борим с несгодите на живота, с препятствията и простотията, с наглостта и арогантността. Знам обаче, че можем да дадем още малко от себе си, още левче от парите си, още миг от времето си и да подарим още лъжичка доброта на някой нуждаещ се.
Идва Коледа – този най-светъл празник, който сякаш ни прави по-милозливи. Изберете си своята кауза и помогнете тя да се случи, спасете човешки живот, дарете усмивка на някого. От Вас зависи, от всички Вас. И да знаете оправдание за бездушието няма, поне според мен.
Винаги съм вярвал, че не съм сам в тези си мисли, че има и други като мен. Оказах се прав – много мои приятели откликнаха, отдавайки цялото си сърце за различни инициативи. Те направиха възможни и трите изданията на Благотворителния турнир по футбол, който надявам се сгря доста сърца и стана една бяла лястовица в живота на нашите съграждани.
Други не го почувстваха като мен, за съжаление, и аз спрях да ги чувствам приятели.
Но сякаш за всеки изгубен, намирах по трима нови, които сега срещам по улиците на малкият ни град  и които ме  правят богат – не с пари или ценности, а с приятели.
В края на всеки очерк смятам, че следва да има послание за доброта и надежда. Затова ще ви разкажа за едно от тези момчета, с който турнирът ни срещна. Обикновен човек, с обикновена професия като всички нас. Най-голямо впечатление правят очите му, едни такива светли и будни. Прозорец към душата му, както казват някои далеч по - именити от мен автори. На терена е краен защитник, а в социалните мрежи активен потребител със страхотно чувство за хумор. И художник. Не знам дали е добър, аз от тези неща не разбирам, но неговите картини ме докосват. Веднъж го попитах – Приятелю, ти защо рисуваш, а той ме изгледа сякаш съм задал най-тъпия въпрос на света и отвърна – За да дарявам усмивки. И обикновеният млад мъж стана голям човек, човек който дарява усмивки. Искате да бъдете като него – ами добре, това зависи само от вас, бъдете човеци и дарете усмивки!
Никола Чанев,
Кърджали, 11 декември
Изпрати :

+ коментара + 9 коментара

Анонимен
11/12/16 20:20

Стоплихте ми сърцето и просълзихте очите...Благодаря на Николай Чанев, благодаря и на редакцията, направихте света за мен малко по-добро място за живеене.

Анонимен
11/12/16 20:33

много хубаво казано, някъде там, в забързаното ежедневие и в несполуката ни на избора на добри управници в България, всички допуснахме това. Само се надявам, да се осъзнаем о време и да не допускаме това и на нас да се случи като остареем - да броим стотинките си за една тлумбичка, която струва колкото един хляб?!

Анонимен
11/12/16 21:36

Заля ме лавина от различни чувства, тъга, жалост, носталгия по отминалите години, но накрая беше усмивката, която ме усмихна и мен. Страхотно е споделеното!

Галя Марева
11/12/16 23:38

Прекрасен текст, Никола! Аз мисля по същия начин. А за Веско? Той самият е една красива и добра усмивка. А за таланта му не се съмнявай. В твоя - също, защото да си добър и чувствителен също е талант.

12/12/16 07:55

HMM UJ OSMANSKOTO ROBSTVO OTDAVNA MINA A BULGARIA NE SE OPRAVYA BA?!... Daje RAVORATA OTIVA KAM PALEN KRAH. BULGARITE NE MOGAT DA UPRAVLYAVAT DARJAVATA SI. YAZIK!...

Анонимен
12/12/16 08:32

Пиша,но не виждам защото очите ми са насълзени.Да, Николай много ме трогна написаното от теб.Всичко е толкова тъжно, но в същото време и ценно.Ако всеки ден,всеки човек направи поне едно добро дело, хората ще станат по-добри и ще раздават не само усмивки /аз го правя всеки ден/но и ще помагат на всеки нуждаещ се от помощ.И тогава светът ще стане по-добър и хората ще се усмихват и ще си казват "здравей как си?"Ето това е ДОБРОТО И ЧОВЕЧНОСТТА.Дай Боже повече добри хора по света.

12/12/16 14:23

Никола Чанев, благодаря ти, че потвърждаваш вярата ми, че онова, което храни човечността е онзи дух, който не е само в литературата и изкуството, а е някъде наблизо и до нас, в реалността. Необходимо е просто да дадем път на сетивата си. Препрочитам отвреме, навреме разказа "Пейзаж" от Иван Вазов

Анонимен
12/12/16 17:31

7.55
Еми,то това турците не го разбират.Кой да ги учи на човечност?Що изобщо си показваш анадолския нос тука?И какво ти пука как управляваме НАШАТА държава?Гледай си турцията,...докато великият ти ердоган не те е тикнал в кауша.Като гледам,той страхотно управлява-изтрепа си народа.Ама ако това искаш-да те управляваме тогава.С удоволствие.

Анонимен
12/12/16 17:31

7.55
Еми,то това турците не го разбират.Кой да ги учи на човечност?Що изобщо си показваш анадолския нос тука?И какво ти пука как управляваме НАШАТА държава?Гледай си турцията,...докато великият ти ердоган не те е тикнал в кауша.Като гледам,той страхотно управлява-изтрепа си народа.Ама ако това искаш-да те управляваме тогава.С удоволствие.

Публикуване на коментар

Редакцията не носи отговорност за съдържанието на коментарите. Призоваваме ви за толерантност и спазване на добрия тон.


24rodopi - FACEBOOK I 24rodopi - FACEBOOK I 24rodopi - FACEBOOK I 24rodopi - FACEBOOK

Харесайте ни...

Изпращане на мейл адреса ви:

 
24 родопи