Момиче, една тулумбичка още ли струва 80 стотинки?

Да бъдем добри и да даряваме усмивки – това зависи от самите нас!

Беше топла есенна неделна сутрин преди няколко години. Приятно време, лежерно, а и се бяхме разположили в една от известните кърджалийски сладкарници. Ей така, дето се вика, на теферич да убием малко време. Група приятели в края на тъй наречените младежки години или в началото на средната възраст – кой, както го чувства и разбира. На масата зад нас седна възрастен човек, не много висок ,слабичък, с костюм от едни други времена, избръснат, с шапка и с достолепно излъчване. Така много ми напомни за моите дядовци. Сервитьорката приближи и го попита какво ще желае. Старецът тихичко промълви – Момиче, една тулумбичка още ли струва осемдесет стотинки, защото аз всеки месец след като взема пенсията си ги заделям и идвам в неделя да хапна сладичко сред хората. Момичето потвърди цената, мъжът извади от джоба на сакото отброените вече стотинки и плати. Плати още преди да му донесат поръчката. В този момент буца заседна в гърлото ми. Просто изпаднах в ступор и не знаех какво да направя – да платя сметката естествено, бе първата ми реакция, но още в същия миг осъзнах колко дълбоко щях да го обидя – него, достолепният възрастен човечец, който можеше да ми бъде дядо. И сега като пиша тези редове очите ми се пълнят със сълзи, неразбирайки къде точно сгрешихме и как се докарахме дотам, че нашите родители, нашите баби и дядовци да броят последните си стотинки, за да си купят тулумбичка. Но най- страшното не беше това, най-страшното беше, че цялата случка не направи впечатление никому, никой не се почувства гневен, ядосан, обиден и разочарован. Смехът изпълваше кафето, а на мен ми се плачеше с глас. Тази случка ме разтърси дълбоко и дълго време не ми даваше мира. Обещах пред себе си, че ще направя всичко възможно да помогна –  на малките и големите, на младите и старите, на болните- физически и душевно, на всички, на които тази наша странна държава сякаш напук се опитва да не помогне. И с малки стъпки спазвам това свое обещание, опитвам се да подавам ръка на хора в нашия град, изпаднали в нужда със средства, с време и със сърце. Защо разказвам всичко това ли? Защото завчера попаднах на историята на малкия Теди, починал на две годишна възраст от слабост и недохранване. Попаднах на тази история на сайта на 24rodopi.com – нашата регионална медия. Националните бяха леко замели този случай. Естествено! Колко по - важни неща има – кабинети, политики, дори кой е Издислав. Добре, че „малките“ медии, както и „малките“ хора не са загубили своята човечност. Защото без човечност ние спираме да живеем и започваме да съществуваме. Защото тези, които не видяха моя старец преди години, днес не виждат малкия Теди, а утре няма да видят вас, изпаднете ли в нужда. Колко пъти на ден (не само лично, а и в медиите) се натъкваме на хора, нуждаещи се от помощ. Хора, които призовават за нашата доброта, за да оцелеят. Сега се замислете колко пъти помогнахте Вие лично. Да знам, на никой не му е леко, знам че всички се борим с несгодите на живота, с препятствията и простотията, с наглостта и арогантността. Знам обаче, че можем да дадем още малко от себе си, още левче от парите си, още миг от времето си и да подарим още лъжичка доброта на някой нуждаещ се.

Идва Коледа – този най-светъл празник, който сякаш ни прави по-милозливи. Изберете си своята кауза и помогнете тя да се случи, спасете човешки живот, дарете усмивка на някого. От Вас зависи, от всички Вас. И да знаете оправдание за бездушието няма, поне според мен.

Винаги съм вярвал, че не съм сам в тези си мисли, че има и други като мен. Оказах се прав – много мои приятели откликнаха, отдавайки цялото си сърце за различни инициативи. Те направиха възможни и трите изданията на Благотворителния турнир по футбол, който надявам се сгря доста сърца и стана една бяла лястовица в живота на нашите съграждани.

Други не го почувстваха като мен, за съжаление, и аз спрях да ги чувствам приятели.

Но сякаш за всеки изгубен, намирах по трима нови, които сега срещам по улиците на малкият ни град  и които ме  правят богат – не с пари или ценности, а с приятели.

В края на всеки очерк смятам, че следва да има послание за доброта и надежда. Затова ще ви разкажа за едно от тези момчета, с който турнирът ни срещна. Обикновен човек, с обикновена професия като всички нас. Най-голямо впечатление правят очите му, едни такива светли и будни. Прозорец към душата му, както казват някои далеч по - именити от мен автори. На терена е краен защитник, а в социалните мрежи активен потребител със страхотно чувство за хумор. И художник. Не знам дали е добър, аз от тези неща не разбирам, но неговите картини ме докосват. Веднъж го попитах – Приятелю, ти защо рисуваш, а той ме изгледа сякаш съм задал най-тъпия въпрос на света и отвърна – За да дарявам усмивки. И обикновеният млад мъж стана голям човек, човек който дарява усмивки. Искате да бъдете като него – ами добре, това зависи само от вас, бъдете човеци и дарете усмивки!

Никола Чанев,

Кърджали, 11 декември