Плененият от красивите думи Мюмюн Тахир навършва 60 години

На 12 март писателят Мюмюн Тахир навършва 60 години.
Започнал като редактор в Кърджали, Мюмюн Тахир през дългия си творчески път заема различни длъжности – от редактор и зав. отдел до заместник-главен и главен редактор на вестник, а в момента – директор на академичното списание за културна политика „Орфеева лира". На неговото ярко белетристично и публицистично перо принадлежат книгите „Славеят на Родопите", „Стряха с много гнезда", „Тревожен оптимизъм", „Преминаване", „Земя за обетоване", "Бране на диви пчели", „Високо, зелено и нежно" и др., както и научните трудове „Ататюрк, България, Балканите", „Културна интеграция и етническо сътрудничество" и т. н., и т. н.
Честит рожден ден, Монка! Остани в плен на красивите думи! Няма по-красиво пленничество…
От екипа на 24rodopi.com

РАЗМИСЛИ

В преследване на мимолетните си миражи хората често забравят, че животът може да бъде прекъснат всеки миг, че е кратък и отминава като сън, колкото и дълго да живееш.
Божият избраник Ной, който оцелял от Потопа и преживял по Божията милост деветстотин и петдесет години, се обърнал назад и въздъхнал:
– Колко е кратък животът, Господи! Току се роди човек и вече трябва да умира!
Не забравял тия библейски думи мъдрецът Локман. Той живеел в полуразрушена колиба и когато го питали защо не я стегне, отвръщал:
-За този, който е смъртен и това е твърде хубаво!
В едно свое изказване Антон Павлович Чехов признава: „По-рано, когато не съзнавах, че ме четат и преценяват, аз пишех безгрижно, като че ли ядях палачинки – сега пиша и се боя”. Взискателността на автори от величината на Чехов и Флобер е пословична – тая боязън е своеобразно преклонение пред Словото и тя е толкова по-голяма, колкото по-голям е талантът на твореца. Отначало не го разбирах и първите ми книги полетяха безгрижно, без да имам пълна представа нито за техниките на „полета”, нито за природата на това усещане.
Почувствах го едва когато издадох „Земя за обетоване” и „Високо, зелено и нежно” – в процеса на тяхното създаване, а и след това, изпитвах постоянно този благороден страх. Имаше и друго – тогава стана ясно, че прохождането на българската демокрация вместо очаквания напредък донесе противопоставяне, разруха и напрежение. Преходните години протичаха с особена острота в моя край, който обезлюдяваше много по-бързо и безвъзвратно от драматичното „преселение” в края на 80-те години. За причините и последствията от този катаклизъм литературата ни тепърва ще се произнася, а аз искам да спомена една друга празнота в нея.
Макар в една национална литература и периодиката, и регионалните деления да са условни, смело мога да заявя, че за българската художествена словесност Източните Родопи все още са бяло петно. Тази най-поетична, най-мистична наша планина е намерила достойното си претворение в книгите на някои писатели. Те превърнаха в нарицателни герои хората от Средните и Западните Родопи, но за света на жителите от Източните се знае твърде малко.
Това е най-чувствителното пространство на нашата родина и огромното му значение за утрешния ден на България е извън всякакво съмнение. Същинската причина за много от настроенията, духовната изолация и публичното отношение към този прекрасен свят се корени именно в непознаването. То е взаимно, но съм оптимист, защото в браздите на промените вече покълват филизите на много радостни изненади.
Със съзнанието, че като син на тая земя съм длъжен да направя всичко по силите си тя отново и завинаги да бъде обетована, започнах да я пресъздавам в творбите си такава, каквато я нося в сърцето си.
И тук е мястото да спомена с благодарност писателите Кольо Георгиев, Никола Радев, Николай Петев, поетите Иван Есенски, Димитър Милов, Петър Анастасов, Фехим Хорозов и Воймир Асенов, които ми вдъхнаха кураж и увереност. Благодарение на тях, разбира се, не само на тях, проумях колко отговорен и безкомпромисен е писателския дълг и усетих благородния страх пред Високото Слово.
Много време потопих на дъното от диалози, приказки, доноси, предателства; животът рисуваше върху ми непрекъснато питанки и докато им отговоря времето ме изоставяше… Търсех разбиране, справедливост, признание. Исках да поовършея някой и друг предразсъдък и стереотип, после да съблека питанките и да се гмурна пълноценно в живота… Може би пък там да има поляни… Поляни, разбира се, намерих. Сега отговарям на питанките с книгите си…
Признавам, в Родопите усещам със сетивата си най-добре необятността на човешката душа с всичките й измерения. Душата няма етнос, религия, език, партия, цвят. Хората се различни, и това е пределно естествено, но ние няма какво да делим – всички сме замесени от едно тесто в едно корито. Навярно знаете, че съм автор и на книгата „Животът заедно”, книга - опит да се обобщят факторите, предпоставките, в крайна сметка и проблемите пред социалното съжителство между разнообразните обществени субективности на съвременния свят: от една страна, на етнокултурните общности в рамките на нацията, от друга – на отделните нации в наднационалните обединения, какъвто е Европейският съюз, например. След това написах следващите си научни книги „Идентичност и толерантност” и „Към интегрираща идентичност”, в която за първи път не само в българската философия, въвеждам категорията „интегрираща идентичност” и я дефинирам. После се появиха „Аксиология и сигурност“, „Времена и културно общуване“ и т.н.
Имах щастието още като ученик, после като студент, да изпитвам невероятна естетическа нагласа от творчеството на Шекспир, Алигери, Гьоте, Балзак, Флобер, Дикенс, Пушкин, Лермонтов, Чехов, Толстой, Шолохов, Чингиз Айтматов, Назъм Хикмет, Сабахаттин Али, Азис Несин, Яшар Кемал Михаил Булгаков, на класиците на българската литература Вазов, Ботев, Яворов, Дебелянов, Вапцаров Йовков, Елин Пелин, Емилиян Станев, Николай Хайтов, Генчо Стоев, Васил Попов и много други
Истинско творческо удовлетворение за мен сега е, че имам възможността да общувам, да се срещна на чаша чай или водка, с Кольо Георгиев, Никола Радев, Любомир Левчев, Анжел Вагенщайн, Евтим Евтимов, Петър Анастасов, Иван Есенски, Иван Цанев, Никола Инджов, Воймир Асенов, Васил Жеков, Янко Станоев, Димитър Милов, Александър Михайлов и други
По принцип не обичам ненужните разговори и избягвам да говоря затова, което не зная или не разбирам. Не искам и не влизам в излишни полемики. Временно сме на този свят, много неща не са ни дадени да разбираме…
На човека му са нужни 3 аршина земя, казва някъде Л. Н. Толстой.
По този повод Чехов пише в дневника си: „Не на човека, а на трупа. На човека му е нужно цялото земно кълбо.”
Намираме се в ситуация, в която виждаме другия човек не в неговия естествен вид и ръст, а само собствената си представа за него. На себичния ум носи удовлетворение да лепва етикети на другите; да им придава понятийна идентичност. А свеждането на всяко друго живо човешко същество до представа вече е форма на насилие.
Мисля, че художественото творчество, вярата ни в доброто и справедливостта, ще ни освободи от старите коловози на стереотипното мислене.
Каквито и да са причините, които са забавили развитието ни, те остават в миналото. Вече се задават новите поколения строители на мостове и ще сторят това, което нашето време не успя да преодолее. За мен остава утехата, че все пак първият протегнат мост между бреговете е Словото. То скромно и достойно изпълнява своето призвание да брани и утвърждава живота и аз вече виждам как се рушат стереотипи и предубеждения, как реката на нашия живот става все по-пълноводна и радостна. А това е истинският смисъл на нашия земен и небесен път.