Годината е 1984. Приключила е работата по сл.д. 318/1983 год. по описа на Окръжна следствена служба гр. Кърджали. Всички 16 обвиняеми са предадени на съд. Трима от тях – Али Каракан, Тефик Санджак и Юсеин Бибероглу са чужди граждани – албански „шиптъри".
Всички обвиняеми бяха задържани в следствения арест и с тях работех аз, тогава старши следовател, под прякото ръководство на Окръжна прокуратура и по специално на прокурора, упражняващ Следствен надзор – големия юрист и човек Кинчо Славов (вече покойник) и с близкото съдействие и помощ на доказани професионалисти като Стефан Кралев – тогава началник отделение „И" в МВР и подчинените му – оперативни работници, завели и довели до успешен финал тази мегаразработка за онези времена.
Става дума за крупна по своите мащаби кражба на сребро Проба 99% от сегашния ОЦК, тогава СОЦК "Георги Димитров" гр. Кърджали. Точното количество на изнесения ценен метал бе 1.780.470 кг. на тогавашна стойност 1.094.555 лв., което по сегашни цени вероятно се равнява на десетки милиони лева.
Този случай, според мен следва да се изучава от сегашните работници в службите за сигурност като христоматиен пример за тясно сътрудничество между отделните звена на правозащитната система, довело до успешната реализация.
Като следовател, определен да проведе разследването по делото и да докаже по процесуален ред престъпната деятелност на всеки един от обвиняемите, редовно бях запознаван с постъпващите материали по оперативната групова разработка, давах правна оценка на събраните и обезпечени доказателства, решавахме взаимно с колегите какво още следва да се направи за да бъдем непоклатими и неуязвими в съдебно заседание. Добронамерено и като професионалисти оценявахме позициите ни и се провеждаха допълнителни технически и други мероприятия за да „заковеме" делото. Мисля, че се получи. Съдът призна обвиняемите до един за виновни и им наложи тежки, но справедливи наказания, които отдавна са изтърпяни и сега, когато съм адвокат, а не следовател – една част от тези хора идват при мен и търсят съдействието и съветите ми. Това е истинското удовлетворание за мен. Това е оценка за работата ми като следствен работник и блюстител на закона. Тогава думата „подкуп" в работата на службите беше непознато и абсурдно понятие. Каквито и недобронамерени, комплексарски измишльотини да се тиражират сега.
Веднага бързам да отдада заслуженото и на съдията по делото – Веска Пулева – тогава председател на Районен съд гр. Кърджали и на прокурора - Ангел Текелиев – сега и двамата адвокати, също перфектни професионалисти. Процесът бе открит и се проведе в голямата зала на читалище „Обединение", където от сутрин до вечер бе препълнено с публика. Само адвокатите бяха около двадесет човека, някои от които по-късно станаха национално известни.
Но, да се върнем в началото. Когато започнахме реализацията по разработката най-важно за нас, работещите по случая, бе да запазим абсолютна секретност поне за няколко дни. Проведохме редица комбинации при задържането на обвиняемите така че никой от тях и от близките им не разбра какво всъщност се случва. Една част от тях по спешност бяха привикани нощем от ръководството на ОЦК, други бяха призовани от службите, занимаващи се със мирновремения военен запас, а от там прибирани от наши екипи. Тогава нямаше „изтичане" на секретна информация, каквато е сега масовата практика. Никой от нас дори не си е и помислял подобно нещо. Бяхме много силен екип от единомишленици, облечени със съответните правомощия. Работехме буквално денонощно, без забавяне, без мрънкане и без сън. И не можеше иначе. Трябваше да се бърза, трябваше да решимe основните задачи по делото още през първите часове. За всеки обиск и претърсване, за всяко следствено-процесуално действие имахме надлежно разрешение, влизахме и нощем в домовете на обвиняемите, но не като бандити, а като представители на закона, ясно легитимирайки се, придружавани от поемни лица, каквото изискване имаше в НПК. Без да сме вадили и насочвали оръжие, без да сме къртили врати и да сме слагали качулки върху главите на деца, без каквото и да било насилие, без да сме разбивали глави на близки на заподозряните, при зачитане на правата им и личното им човешко достойнство, без да крещим истерично: „Долу, на колене, ти си абсолютен престъпник", без да правим видеоклипове, макар и тогава да разполагахме със съответната техника, без да шумим и да заливаме телевизията с простотии. Тук му е мястото да отбележа, че физическото насилие винаги ми е било органично противопоказно и ако е имало такива опити от някого, винаги съм се противопоставял решително. Насилието, демонстрацията на груба физическа сила и незачитането на човешкото достойнство за мен са били винаги белег на интелектуална и професионална недостатъчност. И да си призная, бяхме не по-малко изморени от сегашните прокурори и следователи и никой от нас дори не се е сещал да се оправдава като ученичка за неправомерни действия, каквито неволно може и да сме допускали. А тогава – когато населението на Кърджалийски окръг бе двойно повече, прокурорите в Районна прокуратура гр. Кърджали бяха само двама. В Момчилград имаше един съдия и един прокурор. Така беше и в другите общини. Само за сравнение – в съдебен район Момчилград сега има четирима прокурори и трима съдии. Да не говорим за сегашното следствие, което от 10 и повече години буквално не работи, колегите се чудят какво да правят, въртят синджирчета и се подписват на заплати, за каквито ние тогава не сме могли и да мечтаем, макар да сме имали на производство годишно по 130 – 150 следствени дела.
Но, да се върнем в 1984 год. Престъпната група, занимаваща се с изнасянето и пласирането на среброто от СОЦК „Георги Димитров" бе създала проста, но изключително ефикасна организация. Повечето от обвиняемите бяха работници в различни производства в комбината и най-вече в „Оловно" и „Сребродобивно отделение". Напипвайки слабите места в пропускателния режим и охраната на района на предприятието, съзаклятниците само за около две години бяха успяли да измъкнат почти два тона чисто сребро. Предварително подготвените и нарязани парчета от скъпия метал, симпатягите първоначално бяха изнасяли в джобовете на дрехите си, но виждайки, че проверките на излизане от комбината са формални, а процеса на рязане е много бавен и мъчителен, започват да изнасят привързани към телата си с тел и по-големи кюлчета. Друга част от вече излятите и приготвени за транспортиране форми изнасяли през оградата на завода, скривали ги на подходящи места, а след това с автомобили ги прибирали.
Процесът на самото изливане на среброто в калъпи в комбината се нарича „плавка". Всеки месец по веднъж, около 12 число се извършвало „плавка" и то само в нощните смени. От момента на изливането им, до внасянето им в склада и заприходяването им блокчетата от благородния метал престоявали в самото Сребродобивно отделение. Така установения ред в технологията по добиването на среброто и допусканите други слабости са улеснили подсъдимите и те са се възползвали от тези пропуски в максимална степен. Имало е случаи, когато готовото сребро е престоявало в отделението по осем и повече часа.
Първата кражба е извършена през м. май 1981 год. По време на „плавка", когато двама от подсъдимите /нарочно не назовавам имена тъй като повечето от подсъдимите сега са почтени граждани, занимават се с бизнес и други дела и случилото се през далечните 1981-1984 год. им е като лош кошмар за който едва ли биха искали да се говори и пише, а някоит от тях са вече покойници/ са били нощна смяна, единият от тях – да го наречем условно – С.Т. /електротехник/ влязъл в Сребродобивно отделение в момент, когато там нямало никой, грабнал блокче чисто сребро, тежащо 14 кг. и през нарочно предварително направена дупка в стената го пуснал в Рафинационното отделение, където по предварителна уговорка го чакал колегата му – да го наречем условно Р.К. С.Т. незабавно пуснал през дупката още едно блокче. Всичко това му отнело не повече от 2 минути, без да бъде забелязан от никого. От Рафинерията Р.К. пренесъл блокчетата в командната зала, където двамата го заключили в шкаф като решили следващата вечер да го нарежат на по-малки парчета. Така и сторили. Сребърния прах, получаван в процеса на рязането с ножовка също старателно прибрали в кърпа. Изнасянето на приготвеното сребро от Комбината, както споменах по-горе, не било проблем.
В следващите дни с автобус среброто било транспортирано до София, където съучастниците го продали на вече споменатия „шиптър" Али Каракан, пътуващ по линията Истанбул-София с фирма „Морава туризъм". За среброто получили 1 400 долара. Последвали нови „удари" за които отново нашите „герои" гушнали цяла бала „зелени гущери". Били на върха на щастието, че по толкова лесен начин могли да забогатеят. Но тъй като апетита идва с яденето, юнаците решили да разширят дейността си и привлекли към престъпната си дейност нови съучастници. Така постепенно групата нарастнала до 16 човека, в това число и сребродобивчици. Всеки от тях изпълнявал определена роля за постигане на общата цел – лесно и бързо забогатяване.
В един момент Али Каракан по някакви свои съображения отказал да купува повече сребро и това наложило групата да установи контакт с друг чужденец – Тефик Санджак, шофьор във фирма „Морава туризъм", роден в Битоля-Югославия, който проявил жив интерес към предлаганата му „стока" и заявил, че е готов да закупи колкото му доставят. Поискал парче от метала за изследване и след няколко дена отново се срещнали като Санджак потвърдил чистотата на среброто и изразил готовност да запалаща по 400 западногермански марки за килограм сребро.
По-късно бил „вербован" още един чужд гражданин – Юсеин Бибероглу – и той шофьор в „Морава туризъм", който също започнал да купува сребро на вече споменатата по-горе цена. Срещите на кърджалийци с купувачите се осъществявали на различни места в страната ни – София, Пловдив, Асеновград, с. Мулдава, Варна. Нашите хора пътували и разнасяли среброто със закупени от тях леки коли с вече спечелените с такава лекота от продажбите на сребро пари.
По така описаната схема, освен със сребро, престъпната група започнала да реализира доходи и от продажба на златни предмети, които опоменатите по-горе чужди граждани внасяли контрабандно в страната с автобусите като част от цената на получаваното сребро. Нашите хора го пласирали чрез търговци.
В процеса на „работата" , споменатите по-горе Р.К. и С. Т. решили да си улеснят живота тъй като като рязането с ножовка изисквало много усилия и време, те се оборудвали с ръчна електрическа шмиргелова машина с която процесът се ускорявал неимоверно много. И друга „рационализация" измислили. Вместо да влачат тежките кюлчета през пропуска или из района на завода, започнали да ги товарят на едро на мотокар и с него ги придвижвали до оградата, а от там с автомобил по предназначение. Човешкото око, както е известно е ненаситно. А и човек в един момент, след като дълго време не са го разкрили, започва да живее с мисълта за непогрешимост. Уви, това се оказало измамна илюзия. Както всяка приказка си има начало и край, така и сполетялото нашите „герои" вълшебство в един прекрасен ден секнало...
И започна голямото разкопаване и къртене. Изпод зеленчуците в селски и градски градини сътрудниците ми вадиха сребро в големи количества и буркани с „консервирани" тлъсти суми, които за ония времена направо си бяха впечатляващи. Тях броих и описвах лично в присъствието на поемни лица с часове тъй като отговорността за по-нататъшната им съдба бе единствено моя. Буркани имаше и под дюшемета и по тавани, в бараки, в купи сено и на други неочаквани и нестандартни места. В това отношение фантазията на нашите „герои" бе направо завидна.
В хода на разследването всички обвиняеми направиха пълни самопризнания с изключение на „шиптъра" Али Каракан, който ме гледаше със студен, изцъклен, неподвижен син поглед и твърдеше: „Шефе, я съм изправен. Я съм невинен" Моя баща, казваше, ми е рекъл от държавна чешма и вода да не пия. И това, при наличието на многобройни и неопровержими веществени доказателства и обстоятелствени свидетелски показания, от направените очни ставки с част от останалите обвиняеми и със свидетели, които го разобличаваха. Той докрая си знаеше неговото: „Я съм невинен". Отказа в ареста да приеме храна и ни създаде сериозни затруднения.
След като изтече „карантинния" срок, за който в началото споменах и близките на обвиняемите бяха уведомени, че те са задържани, случая стана обществено достояние и главна тема и за дълго време на хората от Кърджали и целия регион. Ние обаче вече си бяхме опекли работата, както се казва – бяхме си изплели кошницата.
Няма да забравя казаното ми от един от подсъдимите /вече покойник/ след изтърпяването на присъдата под формата на въпрос: Кое е най-скъпото и ценното нещо за човека? Едни ще кажат здравето, други ще кажат парите, трети-приятелите. Аз казвам, че няма нищо по-ценно от свободата.
Още нещо ми се иска да подчертая. Видно от изложението, тогава не сме си позволявали да задържаме някого с цел да докажем евентуална негова престъпна дейност. Към арести пристъпвахме под ръководството на прокуратурата едва тогава когато 100% бяхме сигурни в събраните доказателства и имахме сигурност, че обвиняемите ще бъдат признати за виновни и осъдени за извършените от тях престъпления. Днешната практика е съвсем друга. Тя е повече от порочна и незаконосъобразна. Най-напред се задържат определени лица, а след това МВР чрез Пресцентъра си се обръща към гражданите с молба който с каквито доказателства разполага срещу еди кого си, да бъде така добър да ги представи. Това бе абурдно за времето за което говорим.
От цялата история, разказана по-горе, останах неудовлетворен единствено от това, че ръководството на комбината /тогава главен директор бе инж. Боюклиев – вече покойник/ и длъжностни лица на по-долно ниво не понесоха отговорност за допуснатата от тях груба, фрапираща безстопанственост, не си бяха мръднали пръста да въведат строг ред при отчетността и съхраняването на чистото сребро, поради което стана възможна такава крупна кражба или по-точно казано „пладнешки обир".
За добре свършената работа получихме поздравления лично от тогавашния министър на вътрешните работи – Димитър Стоянов. Оперативните началници станаха още по-големи началници, а моя милост бе награден с една от най-високите държавни награди - боевия орден „Червено знаме на труда", който си пазя и до днес и въобще не се срамувам да го показвам.
Апропо, тогавашният министър на вътрешните работи се показваше по националната телевизия в качеството му на такъв точно един път в година. За да поздрави служителите от Системата с професионалния им празник. Сегашните са нещо повече от артисти от Холивуд.
Така работехме, уважаеми читатели, в ония времена за които сега разни самообявили се за „съвестта на народа" лицемери и откровени лаици изговарят куп нелепости и измишльотини, очернят високоотговорния и изнурителен труд на тогавашните служители на МВР, които вършеха работата си съвестно, без излишен шум и показност, без ежедневни изявления по медиите, без демонстрации на сила, без внушения за виновност преди още съда да се е произнесъл, без срамни сцени като тази със задържането на бившия военен министър Николай Цонев и на бившата барета Алексей Петров, с когото, струва ми се, някои хора си сложиха таралеж в гащите. Дано само не го сполети съдбата на Слобо, когото след като Карла дел Понте /която впрочем е далеч на по-ниско интелектуалното ниво от Милошевич/ не можа да го пребори с доказателства, го застигна скоропостижна смърт в ареста. Така и агнето остана цяло и вълка сит. Та Алексей Петров би трябвало да бъде особено внимателен кой го посещава в дома му, с каква цел и какви плодове и зеленчуци му оставя за хапване...
А през последните дни министър Цветанов не ми се вижда така самоуверен, наперен и свеж, не звучи твърде убедително когато се оправдава и не знам защо има вид на гузен ...
Но, както се казва – ще поживеем, ще видим.
Октомври, 2010 година
Гр. Кърджали Страхил АЛЕКСИЕВ - адвокат
-----------------------------------------------------------------
Вижте последните новини във Vesti.bg!
Страхиле ти къде тръгна да се сравняваш със Цветанов,данете готвят на неговото място,да внимаваш в КРЕМИКОВЦИ може да има още КРОКОДИЛИ.
ОтговорИзтриванепросто ХВАЛИПРЪЦКО
ОтговорИзтриване