Нашите: Продавай имота и… гъч в панелките! Чужденците: Диво, тихо до пълна родопеизация

Жельо МИХОВ

 

Запустелите села  в Родопите станаха изключителна примамка за чужденците. Курортите сякаш изгубиха от магнетизма си, а от близо 5 години на мода са сгради, които са с типичната за района архитектура. Не става въпрос за ексцентрични богаташи, а за най-обикновени иностранци, които купуват имоти заради романтиката, тишината и отдалечеността от светската суматоха.
Интересът на британци и скандинавци към родните села е още от 2006 година.  Брокери и собственици станаха свидетели на истински бум на продажбите. Предприемчиви родни бизнесмени също започнаха да изкупуват комплекси от няколко къщи, за да ги реставрират. След ремонта в имотите се запазва интериорът и автентичното обзавеждане. След това ги продаваха със значителна печалба. Определено хитът обаче са старинни каменни родопски къщи в по-отдалечените села. Предимствата на тези имоти са красивата панорама, големите дворове и ниската цена.

Това е ситуацията сега. Но много родопчани напуснаха родните места преди години. Продадоха дядовите имоти и потърсиха късмета си другаде. Някой може би съжаляват, че не изчакаха това подходящо време, други пък вероятно смятат действията си за изцяло погрешни. Въпрос на гледна точка и времева икономическа обосновка. Трети се замислят по-дълбоко: Защо ние бягаме, а чужденците идват?

В тази насока бе и разказът на Тянко Христов, който се занимава със строителство в София. Преди години е продал къщата в планината, апартамента в града и се е слял в преселението в посока-столицата.

 

Селската къща-камък на шията, мазоли по ръцете

 

„Ако някой преди 15 години ми бе казал, че окопаването и грижата за селския имот всъщност е инвестиция в бъдещето, щях да му се изсмея. Давам му мотиката и му казвам: аре отворен, взимай оръдието на труда и почвай! Уикенд сред природата, свеж въздух и други релаксиращи мероприятия. Много филми гледаме. Поддържаме наследствения имот, който въпреки всичко все повече рухва. Едно направиш, друго вече „въздиша". Тежат си годините. И накрая остане само градината, естествено заради варенето на ракия, зимнина и т.н. Пък то-поддържаме всъщност златна мина. Бе, кой да се сети, че на европейците ще им хрумне да идват в опустелите ни села? Ние, децата ни, комшиите, всеки гледа да напусне малките градове, че да бяга нанякъде с повече възможности. Без значение тук или зад граница. Търсим добри доходи, устроен живот, висок стандарт, бъдеще за децата. Мислим си, че това е главното за човешкото добруване. Задаваме си въпроса: как да го постигнем? Решението вече го казах-багажът и в друга посока. Все нещо ни пречи, някой е виновен. Все пътят ни се струва прекалено дълъг и стръмен, лъкатушещ, вечно с препятствия…. И се отърваваме от пречките. Продадох малката селска къща барабар със земите. Няма вече ракия, ама нали ще го раздаваме оттук нататък баровци-има магазини за всичко. Беше преди около 15 години. Замина наследството за жълти стотинки.

 

Асфалтът-набор на Априлския пленум, японецът се възхищава от селото

 

Наскоро ми се случи, отивам на гости в едно подбалканско село. В местната кръчма имаше един японец. Пие с останалите и сглобява разни смешни изречения на български. Домакините ми обясниха, че били семейство пенсионери. Купили преди няколко години къща в селото. Домъкнали се чак от Япония, за да си харчат тук пенсиите. Много им харесвало. Тихо и спокойно. Бре, какво намират толкова в тази тишина? Дупка до дупка по улиците, а асфалтът може би е поставян по време на Априлския пленум на партията. Лятото в горната махала я има вода, я няма. Всяка гръмотевица е сигнал за режим на тока, телевизорите се скапват, никой не поема щетите… И пак тази тишина и спокойствие, за което говорят! Тия на улицата ли са живели досега, че се възхищават толкова? Оказа се, че не. Работили са цял живот в големи компании, на отговорни постове, натрупали са солидно състояние и сега… аре пак тая тишина тяхната. Те, местните бекове, крещят ли в тая кръчма срещу политици, закони, цени, данъци, докато собственикът не надуе „Веселинката" и страстите минат в друга насока. На японеца обаче му било голям кеф, ми казаха. Местните го навикнали на шльокавица и оня през вечер се прибирал фиркан. Много му харесвало. Като разбрах обаче що луда пара е броил за новия си дом и лошо ми стана. Бре, тоя слязъл от кон на магаре!

 

Ние ли полудяваме или тия не са наред?!

 

Това бе първоначалното ми впечатление. Като се прибрах и почнах да се интересувам какво става с имотите из нашенско. Ми, то се скъсват да купуват всякакви-англичани, холандци и какви ли не. И колкото по-диво е, толкова по им харесва. Абе, верно аз имане съм копал навремето! Сега трябваше да избухна на имотния пазар. Но си мислих: тая съборетина овреме да я продавам, че беля на главата. Кой да ми каже?! Нали бих му се изсмял. Ей, ние ли полудяваме, че бягаме или тези нещо ги пере съчмата?! Шиткаме селски имоти и се тъпчем в панелките, ръгаме се по някакви евтини маркети като невидели, а тези вършат точно обратното. А уж, гоним ги. Объркана ни е нещо цялостната философия. Като нищо ще съжаляваме после. Френски фермер да си продаде имота сигурно трябва да е затънал комарджия. Родопчаните пък продават като за световно. Времето ще покаже, но аз отсега съжалявам. Едно заради пропуснатите пари, друго заради съмнението. Редовното чувство на сиромаха. Тия или ни цакат нещо, или отдавна са минали по пътя, по който ни сега се състезаваме с тях. И в двата случая аз съм в панелката и на опашка в „Лидл", а тия при тишината и спокойствието. Мамка му, защо тая тишина все? Има нещо сбъркано."

На снимката: Холандецът Нико Ван дер Верт търси романтиката в разпадащата се родопска къща