Цитат на деня: АТАКА иска да спре изплащането на пенсии за изселниците

Хората, избрали турското гражданство, не могат да ползват правата си у нас, твърдят от партията на Волен Сидеров

Изселниците ни в Турция след 1912 г. са загубили българското си гражданство. Става дума за проблем, който във всички години на прехода упорито се пренебрегва от управляващите - въпросът за неправомерното изплащане на пенсии на изселниците от нашата държава в Република Турция. Над 400 млн. лв. са отишли за обезщетения на изселниците ни. Вината за това е на Иван Костов, който подписва на 4 ноември 1998 г. договор между правителствата на България и Турция за изплащане на български пенсии в Южната ни съседка.
Тези дни проблемът отново влезе в парламентарната комисия по правата на човека, вероизповеданията, жалбите и петициите на гражданите, но пак никой, освен представителя на патриотите Борислав Стоянов, не пожела да заеме категорична позиция, с която да се сложи край на тази несправедливост. Нерешаването на въпроса всъщност е следствие от съществуването на един още по-голям проблем - за гражданството на изселилите се в Република Турция след 1912 година. АТАКА настоява отговорните институции в държавата: Министерството на правосъдието, Министерството на труда и социалната политика, както и министър-председателят да вземат категорично отношение, тъй като неговото продължаващо пренебрегване означава нарушение на националното ни и на международното законодателство. Партия АТАКА иска висшите държавни органи да сложат край на несъблюдаването на международните договорености, на конституционни норми и множество законови разпоредби със "запазването" на българското гражданство на изселилите се през периода след 1912 година.
Изселниците ни са се установили по своя воля на територията на Република Турция и са придобили въз основа на свободен избор турско гражданство. Вследствие на това, категорични са и от сдружение "Хелзинкски наблюдател - България", са извършвани нарушения на националното ни законодателство - в това число на действащите закони за българското гражданство, с неправомерно издаване на български документи за самоличност, при провеждане на избори, по изплащането на пенсии в чужбина и други деяния в ущърб на нашата страна при липса на реципрочни задължения на споменатите лица. Така преднамерено са създавани условия за избягване на договорно установени имуществени ангажименти към българската държава. При това България, като външна граница на Европейския съюз, е задължена безрезервно да провежда общата политика на сигурност. Със "запазването" на предишното българско гражданство е създадена пробойна в системата за граничен контрол, даваща възможност на лица от трета страна да преминават без трудност с български документи за самоличност в Шенгенската зона, което може да заплаши сигурността на държавите - членки.
В подкрепа на искането на АТАКА и "Хелзинкски наблюдател - България" са редица нормативни документи, факти и обстоятелства. Така, произнасяйки се на 6 април 1955 г. по делото "Нотебом", Международният съд в Хага, който е главен съдебен орган на ООН, включващ решаване на спорове по правото на гражданство, обединява вижданията за гражданството като правно отношение и статус на личността. В решението гражданството се определя като "юридическа връзка, имаща за основание един социален факт на привързаност, действителна солидарност на съществуване и на чувства, свързана с реципрочност на права и задължения". Юридическата връзка на гражданството трябва, следователно, да съвпада с ефективната връзка на лицето с държавата. Според чл. 1 на Европейската конвенция за намаляване на случаите на множествено гражданство от 1963 г. "граждани на договаряща се страна, които са пълнолетни и които придобиват по собствена воля чрез натурализация, избор или възстановяване на гражданство на друга страна, губят предишното си гражданство. Те нямат право да запазват предишното си гражданство". Конвенцията се основава на становището, че множественото гражданство не е желателно, тъй като предизвиква трудности в междудържавните и междуличностните отношения. Съвместните действия в тази насока отговарят на целите и укрепват единството на европейските държави. Впрочем, и Конституционният съд застъпва аналогично виждане, отразено в тълкувателната част на Решение №15 от 1995 г. по дело №21. В него се казва: "наличието на чуждо гражданство означава публично правна връзка между лицето и чужда държава. Тази връзка се изразява в права и задължения, които могат да бъдат

в конфликт със
задълженията към българската държава"

Така че става напълно ясно, че множественото гражданство има за неизбежна последица конфликт на лоялност, който по своята същност противоречи на функциите на гражданството. Когато интересите на две държави се различават и политиките им се противопоставят, трудно би могло едно лице с гражданство на едната и другата държава да служи на два диаметрално противоположни интереса.
Основно положение в Хагската конвенция от 1930 г., регулираща някои въпроси, свързани с колизия на законите за гражданство, урежда всяка държава да определя сама, в съответствие с нейното законодателство, кои са нейни граждани. В направената на 24.08.1951 г. от Република Турция при подписване Конвенция за статуса на бежанците деларация се изтъква, че нейните разпоредби трябва да се прилагат към определените от турското правителство за бежанци лица от турски произход, които са напуснали България през целия период след 1912 г. Според разпоредбите на упоменатата конвенция се счита, че бежанецът не желае да се ползва от закрила на държавата по своето предишно гражданство. На 18.10.1925 г. е подписана Конвенция за установяване между България и Турция. Тя може да бъде характеризирана като хуманен договор, в който са отчетени правата на гражданите на двете държави. В разпоредбите на конвенцията е прокаран

принципът на
единственост на
гражданството,

без което тя би загубила смисъл. В сключената през 1969 г. Спогодба за изселване от НР България в Република Турция на български граждани, чиито роднини са се изселили в Турция до 1952 г., е залегнал също принципът за единственост на гражданството. Въпреки че всеки от тези договори има обособен предмет и определен срок на валидност, възприетите в тях принципни положения следва да се прилагат като взаимно установени норми на правото.
На 7.06. 1995 г. Меджлисът приема закон, според който всяко напуснало България и установило се в Турция лице преди 1993 г. и което се е самоидентифицирало от турски произход, получава безпроблемно турско гражданство. Правителството на Република Турция на 8.07.1994 г. разпорежда на министерството на вътрешните работи, предоставяйки му получени не по официалния протокол чрез МВнР пакет с документи от България, да предприеме мерки, необходими за уреждане ползването на българско гражданство от напусналите България - било преди 1 юни 1989 г., било след тази дата, установили се в Турция и приключили процедурите по получаване на турско гражданство лица. Турското МВР с писмо-нареждане №055917 от 15.07.1994 г. до 70-те валийства в страната, като се позовава на "решение" на Министерския съвет на Република България от 15.06.1993 г., ги информира за заявление на българското правителство, че българското гражданство на споменатите лица не е отнето. Твърди се, че признават за валидни и могат да бъдат подновявани или продължавани притежаваните от турски граждани български задгранични паспорти. На посоченото основание те можело да получават социални осигуровки и пенсии и да ползват материалните си и морални права в България. Наред с това са освободени от изходна гранична такса и такса за изходна виза. Съгласно правителствено решение от май 1994 г. поделенията на

Държавна сигурност са предали над 300 хиляди български паспорти

на "запазилите" българското гражданство лица, за да бъдат употребявани. Тези действия на турското правителство могат да бъдат определени като нарушение на Хагската конвенция от 1930 г., съществуващите международни стандарти, договореностите между двете страни и залегналите в турското законодателство принципи по отношение единствеността на гражданството. В подкрепа на фактологичната и правна несъстоятелност на изложените от турска страна твърдения е и писмо на Главна прокуратура № 21911/94.III от 7.02.1995 г., в което се казва: "Главна прокуратура на Република България във връзка с непубликувано решение на Министерски съвет от 15.06.1993 г. относно статута на изселили се лица от Република България за Република Турция извърши щателна проверка, при която се установи, че в системата за правна информация, както и в поверителния архив на Министерски съвет няма решение относно въпроси, свързани с изселилите се в Република Турция лица".
"Запазването" на българското гражданство от лицата, изселили се в Република Турция, най-накрая, освен на гореизброените множество международни документи, противоречи и на актовете на българската държава. Статусът на българския гражданин е формиращ държавността основен конституционен елемент. Притежаването на български документи за самоличност обаче се използва от придобили друго гражданство лица, като единствено основание за неправомерно използване на конституционни права, без те реципрочно да се обвързват със задължения към нашето общество и страната ни. Такава привилегия следва да се счита за дискриминационна на основание чл.1 от Международната конвенция за премахване на всички форми на расова дискриминация. Нашето законодателство има традиция по въпроса за "запазване" на българското гражданство. Според чл. 54 от Търновската конституция българско поданство притежават всички родени в България лица, които не са приели друго поданство. За отказ от него се счита приемането на чуждо поданство на каквото и да е основание. Този принцип е залегнал и във всички седем издания на Закона за българското гражданство до 1999 г. Меродавният по време на "голямата екскурзия" закон от 1968 г., който съответства на международните стандарти, изключва запазването на българското гражданство. Чл. 16 разпорежда: "Български гражданин може да придобие чуждо гражданство, само ако предварително бъде освободен от българско гражданство".
Уместно е накрая да бъде отбелязана разпоредбата, залегнала в съместното писмо на Министерството на правосъдието и правната евроинтеграция и на Министерството на регионалното развитие и благоустройстройството от 12.11.1997 г. до всички общини в страната. Без да е посочено нормативно основание, в т.5 на неговия текст се казва: "Всички български граждани, напуснали страната след 1 юни 1989 г. и постоянно живеещи в чужбина, запазват българското си гражданство независимо, че са придобили и друго гражданство, освен в случаите, когато са изрично освободени или лишени от българско гражданство по реда, предвиден в Закона за българското гражданство". Тази разпоредба противоречи не само на международните стандарти, а и на контституционния принцип за върховенство на закона - респективно на чл. 16 от действащия Закон за българското гражданство, който гласи: "Български гражданин може да придобие чуждо гражданство, само ако бъде предварително освободен от българско гражданство". По посочената причина разпоредбата в т. 5 на цитираното писмо е поначало нищожна. Издадена е очевидно в изгода и в потвърждение на незачитащата в случая международните стандарти, изискванията на добросъседските отношения и националния ни суверенитет позиция на турското правителство, водеща до отрицателни последици за българската държава.
Затова АТАКА заявява и ще отстоява своята категорична позиция, че напусналите Република България през периода след 1912 г., установили се по своя воля на постоянно местоживеене на територията на Република Турция, свободно избрали и придобили турско гражданство лица - независимо дали са определяни за изселници, бежанци или емигранти, са загубили предишното си българско гражданство. Притежаваните от тях български лични карти и задгранични паспорти са придобити при неспазване на разпоредбите на националното ни законодателство - включително и Закона за българските документи за самоличност. Въведеното от турските власти "запазване" на предишното българско гражданство на такива лица е преднамерено интрепретиране на българското законодателство и издаване на неправомерен от гледна точка на международните стандарти административен акт.

 

Борислав Стоянов, Атака