Бедите на бедните „аристократи”:70 квадрата панел и над 100 начина да ти го отнемат

Общоприетата догма за стандарт на живот сочи, че българинът е беден. Както се вика-брои си стотинките за кисело мляко и хляб, а почивките му по плажовете често биват замествани от трудова повинност по селата и прохладата на различни неохраняеми заблатени водоеми. В същата точкова система на богатството обаче, нашенецът води в класирането като абсолютен тузар. Поради една единствена причина-той, бедният „аристократ", притежава собствено жилище. Вроденият манталитет за покрив над главата, но на негово име, осмисля и целия му житейски калейдоскоп.

Великият комбинатор на Илф и Петров-Остап Бендер разполага с около 102 сравнително честни начина да отнеме парите на някого. За имотните измамници способите за „печатане на пари" са не по-малко. Разбираемо защо…

 

 

„Мошениците са на всяка крачка. С времето явно стават все по-добри. Направо са неразпознаваеми. Влизат под кожата. Облъчват с доброто си поведение, усмихнати лица, вежливост, държат на думата си, до… едно време. Докогато не узрее моментът за действие. На такива попаднах, едва се оттървах. Човек трябва да внимава. Не да гледа изпод вежди всеки, само да си има едно на ум".

Така обичаше да казва С.К. Преди години му се бе случила шантавата история с негови наематели. Злобееше само като си припомни. За него това бе наглостта на наглостите и си му остана като пример за безсърдечието на новото време след `89 година.

„Знаеш ли, имах един приятел навремето. Беше с около двадесетина години по-голям от мене, но така се случи, въпреки разликата, бяхме дружки. Та, той си живееше на село. Кравичка, коза, туй-онуй. Креташе си завалията самичък, но годинките започнаха да му тежат. Притежаваше апартамент в града. Синът му бе там. Щерката бе омъжена на друго място. Реши да продаде хайваните и да се върне в панела. Замисълът му бе да препише жилището на сина. С уговорката обаче, да живее там докато се спомине. Притесняваше се да не го изгони ергенчето, щото само дъртаци му са на главата на тази възраст.

Всичко бе наред, момчето сияеше. Няколко дни по-късно изчезна. Няма го никакъв. Една седмица, две-нищо. Старият почна да се притеснява, звъни на щерката. Така и така, обяснява се. А, оная като побесня. Вика му:

 

„Ти, дъртак, значи даде апартамента на брата, а на мен нищо?

 

Знаеш ли, че е в чужбина, а? Изобщо няма да те погледне".

Нашият се завайкал и й думал да развали договора пред нотариус, за да може и тя дял да имала. Как обаче, като синът му е зад граница? Ни така, ни инак. Стои дядото и се грижи самичък за себе си. Все повече се умилява за село, за кравичката, козичката, спокойствието, ама геч.

Не се мина много време и синът се връща. Не сам обаче. Води двама непознати. Били гастарбайтери, разправя. Търсели си имот да купят. Много пари давали. И за десерт-продал татьовия си апартамент… барабар с него. За онези нямало проблем, че някакъв старец щял да живее там до смъртта си. Запознал ги на две на три, събрал си подир дни багажа и драснал. Напразно баща му се опитвал да получи адекватен отговор на „защо бе, чедо?". Новите пък били „ларж". Викали му:

 

„Дядка, винаги може да ползваш кухнята като ти скимне.

 

Няма да се притесняваш, но като си доведем момичета, само по-тихо и много не се мяркай наоколо". Заминал си обратно на село. Угнетен, нажален, сам…

Тъжно. Аз нямам деца, но предполагам как боли. Сигурно и заради това ми хрумна да си намеря квартиранти. Не бе лоша идеята, но съдба-зависи на какви хора човек ще попадне.

Първоначално ми харесаха. Ей, чудесни ми се сториха! Мъж и жена, той на около 40-те, тя с 5-6 години по-млада. Не бяха от нашенско. Плащаха си овреме наема. Не ми правеха впечатление на работни хора. Разполагаха със средства, но не говореха много за това, с което се занимаваха. Вечер сядахме заедно в хола. Ядене, пиене, сладки приказки, понякога дори до зори. Мъжът винаги се интересуваше какво има да се свърши по вкъщи. Отдаваше му се всичко. Поправяше това-онова, помагаше в домакинството. Отличен готвач! Имаше чувство за хумор, шегуваше се с всички, с мен най-често, но не злобно, усещаше се някакво уважение. Единствено избягваха да говорят за миналото си. Не споделяха и някакви планове, поне за близко бъдеще. Струваше ми се странно, на тази възраст и без някакъв що-годе и наченка на блян за собствено жилище и така нататък. Любопитството ми не е голямо и затова избягвах да задълбочавам, пък и парите за наема ме чакаха на точна дата. 

Няколко месеца само съжителствахме заедно, но доста ми влезнаха под кожата. Дори по едно време ги почувствах като свои деца. Близки ми бяха. Толкова, че дето казват, сякаш се познавахме цял живот.

Момичето имаше рожден ден. Щяхме да го празнуваме в апартамента. Радостен бях, защото все пак са млади хора и можеха да излязат, да са насаме, но избраха да сме заедно. Един гостенин щеше да има само. Дойде някакъв мъж, непознат. По-късно разбрах, че бил нотариус. Нито го бях виждал, нито чувал. Седнахме и мохабетът започна. Музика, приказки, чашите постоянно се доливаха.

Започнах да се понапивам, но стаканите се вдигаха и не ме пускаха да си легна. „Един подобен повод сме имали, не трябвало да ги изоставям", рекоха. Стоях си на масата с размътен поглед и по едно време се усетих, че спрях да говоря. Само жестомимирах и кимах с глава. Хилех се и предполагам звуците, които издавах нямаха много общо с нормалното човешко общуване.

Полека разговорът премина към мои близки и роднини. Разпитваха ме за племенниците и така нататък. Стана ясно, че двамата ми наематели искали да останат за по-дълъг период от време. Много им харесвало жилището. Опознали квартала, свикнали с неговия ритъм… Притеснявал ги само фактът, дали не съм преписал апартамента на някой роднина и в един момент той да дойде и ги изгони въпреки моето мнение. Казах им, по-скоро вероятно съм смутолевил, че всичко тук е мое. Те обаче настояха, „тъкмо и нотариусът бил там", да сме спретнели един договор за две години, за по-сигурно. До този момент всичко бе на устна договорка. Под влияние на алкохола, не ми се видя толкова странна тяхната настоятелност. Навих се, но рязкото им недоверие не стигна само до там. Понеже се „били парили" и един път останали на улицата, заради напиращи наследници с право на имот, поискаха да видят нотариалния акт. Въпросителната вероятно ми се е изписала на лицето, защото обясненията за „претърпяното в минали години" не секна.

Пак отдавам всичко на алкохола. Пребърках си „тайника" и им го показах. Нотариусът го взе и разгледа. Започна да кима утвърдително и предложи услугите си, разбира се в духа на празника, напълно безплатно. По някаква случайност носил готови договори за отдаване под наем. Поиска само, за да не му пречим да отиде до кухнята и го подготви. Казах му да не си играе, утре ще свършим тази работа. Той обаче настоя. Не бил от тук, тръгвал си след малко, а не бивало да плащаме „грешни пари" при негови колеги. Засили се и тръгна. Семейството успокоено вдигна здравица, след което ми напълни чашата до ръба.

Вече тотално бях под „хипноза", едва ли бих могъл да стоя прав, когато онзи се върна. Каза, че всичко е готово, трябвало само подписи да сложим. Подадоха ми „договора". Усещане за гнилост ме обзе в цялата тази припряност, навръх един най-обикновен рожден ден. Стомахът ми се сви. Наложих на цялата си воля да концентрира погледа ми в една точка и да избистри съзнанието ми. Вторачих се и с неимоверни усилия успях да застопоря взор върху документа. Изби ме пот по цялото тяло. Ръцете ми потрепераха. За частица от секундата си спомних огорчения и жалостлив вид на моя приятел, смазан от натиска на един подобен лист и притежанието му от чужди хора. За нищожен отрязък от време почувствах цялата му болка върху плещите ми. Мигът явно бе достатъчен за концентрацията на погледа да прати отчаян импулс по нервните окончания, а те да задействат „алармата":

 

това не бе договор за наем, а контракт за прехвърляне на жилището…

 

Стомахът ми се разтресе от конвулсии и преди киселините да тръгнат във възходяща посока, успях да грабна нотариалния акт. Претърчах през стаята и влязох в банята. След 15 минути се извиних за неразположението и си легнах, „утре ще довършим", рекох.

На другия ден ги нямаше. Нито вещите им, нито телевизорът ми, нито… Не посмях да се обадя в полицията. Срам ме бе от собственото ми доверие, от будалъка. Предпочетох да замълча, поне докато ми мине. 

 Никакво доверие никому, никога".

Жельо МИХОВ