С осми клас и „магистратура” по древни предмети…

„Металотърсач и монета" - гербът на Перперикон

 

 

Такива истории може да чуете във всяка селска кръчма от Перперек до Турян. Ще ви загледат дяволито и ще си побъбрят за „откритото" от Мильо Солака или Фердо ФРГ-то. Тях не ги показват по телевизията с първия каменен „чушкопек" от времето на Александър Македонски, а и те не кипят от желание. Гребенът от шаранова кост на Клеопатра не чини за тях нищо без месната му „облицовка", пък и нов „Голф" се купува с монети, не с митове.

 

„Това не е иманярство, що да е? Това е като да заловят някой с 20 метра мрежа в язовира и да го изкарат най-големия бракониер. А той, човекът, отишъл да хване малко риба за семейството си, но по бързия начин.

Чичо ми бе от тези хора. Не искаше много, само колкото да е по-лесно за него и децата. Затова от края на 80-те си бродеше по чукарите на Перперикон. Слушаше местните истории в селската кръчма долу и после ходеше да ги проверява. Беше с осми клас, но стана половин учен от ровене в допълнителна „литература". Не му бе присърце да чете, та ходеше из региона и попълваше файловете в главата си. Откри няколко монети дори. В началото на промените избяга в Германия. Първото нещо, което си купи след автомобила, беше металотърсач. Криеше го ревностно от останалите, когато си дойде. Нощем обикаляше отново по скалите и баирите. Действаше като зомби. Тръпнеше в очакване да дойде време за акцията с падането на здрача. Дядо ми с такъв поглед бдеше всяка неделя за тегленето тиража на тотото. Той обаче не бе единствен. Цяла армия бе плъзнала.

 

Сигурно по чукарите имаше повече търсачи, отколкото войници някога.

 

Бяха окопали всичко още преди обектът да нашуми и да се заговори за него. Преди да започнат кампании за осигуряване на милиони финансиране, преди да се появят „Индиана Джоунс" и други филмови герои, преди да стане символ на Кърджали. Тогава бе просто символ на селските мечти за по-добър живот. Находките на чичо ми не бяха големи, дори не ми казваше за колко ги продава зад граница, но наистина едва ли сумите са били големи, предвид най-обикновения му начин на живот. Но съм чувал от него за други, които са правили наистина „удари". После продават имотите и никой не знае нищо за тях. Разправяше ми и за някакъв поп в Северна България. Бил най-добрият фалшификатор на старинни монети. При него ходели асъл играчите. „Клонирали" намереното и въртели алъш-вериш в чужбина, а попът прибирал голям процент.

Такъв е чичо ми, обичаше да разказва с премрежен поглед, но така и не направи голям удар. С възрастта му мина тръпката, а и заразправя, че всичко отдавна било преровено-няколко пъти.

 

…а, висшистът прекопа нива за 30 кила ракия

 

Баща ми пък е друг чешит. Висшист, но много мързелив, пък и с афинитет към алкохола. Голяма дружка му е. Толкова, че все се вслушваше в съветите му, след които кариерата в поредното училище приключваше с пребит директор или колега учител, в най-добрия случай го отнасяше досаден родител, невъзприемчив към възпитателните му методи спрямо децата. Един път „наказа" и бюста на Ленин, който пазеше инак като очите си в своята стая. Беше се ядосал от недомислията на посттоталитарните чада и строши другия си голям авер. На другия ден го залепи, ама...

Та, така и си остана-пред пенсия, без работа, но пък винаги откровен в разговорите с бутилката. Той също имаше своя звезден миг в бляновете за имане. Дядо ми преди да почине взе, че му каза: „Скрил съм 30 кила кайсиева ракия в нивата, за сватбата на внука…". Е-лей! Дъртият не мигна месец подир погребението. Изпървом се мръщеше на слънцето, после негодуваше от дъждовете. Най-накрая се хвана за лопатата и прекопа цялата нива. Нищо! Не се отчая, а повтори упражнението с кирка. Комшиите мислеха, че ще строи басейн с олимпийски размери. Отнесе го отново бюстът на Владимир Илич, ама така и не намери ракията. Аха посмъртно дядо да го научи на работа и той заряза нивата.

Не е иманярство, просто търсене на зрънцето щастие."

 

Жельо МИХОВ