Записки на нищетата! Села на книга - в избирателни списъци и тефтер с вересии

Жельо МИХОВ
Пътят е нов. Асфалтът е на няколко месеца, но дъждовете са започнали да разстилат чакъла от двете страни, пращайки го там, където би трябвало да са канавките. Липсват и бордюри. Усещането е за кръпка върху овехтяла и прокъсана връхна дреха. След около 300 метра тя свършва, а автомобилът се понася през дупки и камъни, разхвърляни от последните проливни дъждове. Остатъците от десетилетния асфалт по тесните улички на места едва личи. Редуват се започнати строежи на къщи с порутени и призрачни сгради. По разсипания от времето сокак не се виждат други животни освен едро куче, което ни посреща с жаловит вой. Тъжна мелодия, усилваща усещането за обреченост.
В селото живеят предимно възрастни хора. Болшинството от младите са зад граница. Някои са се изселили отдавна в Турция, други са избрали гурбета на Запад. Животът се завръща през лятото, когато и едните, и другите се прибират под родните стрехи.
„На село се живее най-трудно. Липсва работа за младите. Ако нямат животни, няма какво да правят. Лятото се пълни с хора. Идват си за няколко месеца, стягат къщите, помагат на старите. Това е”, споделят местни.

Едни дърва за огрев и една… голяма мъка. В селата мечтите не съществуват

„Нямам мечти. Какво е това? На никого не вярвам. Само крадат, а ние със 150 лева пенсия откъде да откраднем? Плащаме ток, дърва, а стоим на студено. Каквото и да говорим, то ще си остане тук, в тази земя”, споделя с болка в очите 72-годишната Нефиде. Тя е една от десетките, които са платили още през миналото лято дървата си огрев, но в края на януари те все още не са доставени. През годините назад подобен проблем не е съществувал, сега ги сполетя. Поредният бич за родопски села. За разлика от природните наказания, този бе размахан от човешка ръка. Обвинения отново имаше, но нито един виновен.
„Спестявахме от пенсиите. По 10-12 лева на месец. Цяла година, за да можем да платим навреме и да си осигурим топлото за зимата. Но времето започна да се затопля, земята също, идва пролет, а дърва все още няма. Глобиха ме от горското защото намериха в двора ми нарязани три дръвчета акация. От градината ми. Платих си дървата, платих и глобата и стоя на студено. Унижение. Никак не се чувстваме. Не европейци, не се чувстваме хора. Обидени сме, защото това е нещо, нещо дето не можем да обясним. Как така не ни дават това, което сме си платили? Младите все някак ще се оправят, ами старите какво да правим? Не можем вече и в гората да отидем да сечем. Пък и ни е страх, глоби ще има”, казва 68-годишният Хабиб.
На пейката до него стоят три жени. Подпрели са се на бастуните си. Набръчканите им лица са тъжни, погледите-отнесени, очите гледат сякаш през човек и се спират далеч напред, някъде в хоризонта, някъде където безнадеждно е отлетял и животът им. Казват, че спят с дрехите, за да не им е студено. Въпреки това са болни. Пенсиите пък са разпределени до стотинка, всеки месец. Вече заделят и за дървата за следващата зима, преди още да са изгорили дори едно от платените за тази…

Записки на нищетата

Около 3000 лева на месец. Толкова струва нищетата на жителите на едно средно по големина село в Родопите. Това е сумата, която всеки месец определя недоимъка на хората в тефтера с вересии на местния бакалин. Тетрадката е голяма, прилежно разграфена, за да стигнат листовете за цялата година. Имена и цифри, хляб, ориз, леща, вафли, ракия… Колонките са пълни, на места зачеркнати, а след кривите линии на химикала следва нов ред и нов запис. Тефтерът е черен.
„Под 2000 лева на месец не съм падал. Обикновено сметката в края на месеца е около 3000. Записват всичко хората. Никого не съм върнал. Ето, сложил съм надписи на рафта и на български, и на турски-„Плаща се предварително”, „На вересия утре”. Да, ама тефтерът е пълен. Нямат пари. Какво да правя? Всички са приятели, роднини. Цигари и алкохол съм казал, че не давам. Но като искат да пийнат една ракия или мастика, знам, че душата им го иска. То какво друго остана, пак давам. Но цигари не! Скъпи са и много бързо набъбва сметката”, казва местен магазинер. Много пъти му се е налагало да тегли заем, за да зареди бакалията.
„Може да са бедни, но хората имат достойнство. Имаха ли пари, никой нямаше да се записва. За кое по-напред да отдели? Иначе връщат при първа възможност. Погасяват и веднага отварят нова графа”, посочва магазинерът.
По думите му, много от гурбетчиите помагат на местните. Винаги когато се върнат са плащали „пакети”. „Идва при мен и казва: „Ето ти 400 лева, разпредели ги в пакети с храна, за да раздадем на хората в най-голяма нужда”. Други са давали по 2000 лева. Опаковаме най-необходимото-ориз, олио, малко месо и раздаваме. Така е тук. Не съм виждал обаче млад човек да плати на старец борча, а обратното се случва много често”, споделя мъжът.

Менюто в планината: Сутрин, обед, вечер-ракия

„Наздраве!”, казва ни възрастен мъж, който е седнал в края на една от масите в местната кръчма и повдига чаша с мастика. Мътната течност го кара да се усмихва, присвивайки едно око, уцелено от пробиващите слънчеви лъчи. Изглежда спокоен, дори щастлив. Часът е малко преди обед. Встрани от него млади мъже играят карти.
„Хората се топлят с ракия. Сутрин, обед, вечер. Като няма дърва, сгряват се вътрешно. А и кръчмарят пали печка вечер, друго си е”, споделят картоиграчите.
По думите им политиката отдавна не е стъпвала в кръчмата.
„Сутрин говорим за това как сме изкарали нощта, много студено ли беше, как? За работа предимно обсъждаме. Всеки чака нещо от чужбина. Дали му се е обадил някой за работа и т.н. Има хора на по 30-40 години, които чакат на старите. Безработни са. За това се говори тук. Другото не е важно”, казва кръчмарят.

Чешитите на ЕС: Един пълни хладилника на безработен, той чака пенсия, за да я харчи… трети

„Не работя от 2002 година, хладилникът ми обаче е пълен с месо. Ям само мръвки, брат ми е касапин. Аз съм шлосер. Бил съм 17 години в „Кремиковци”, 2 години в ОЦК, година и три месеца съм бил миньор. Имам европейска тапия за майстор. Дали ще дочакам пенсия, само Този горе знае”, твърди 49-годишният Наим. Току-що мъжът е пресушил бутилката си с бира, заедно със свой приятел. Сложил е ръцете в джобовете, а осанката му излъчва непоколебимо спокойствие.
„Работя по къщите на хората. Като се върнат от чужбина и ме наемат за ремонти. Аз съм европейски майстор. Само не се качвам по покривите за смяна на керемиди, че ще взема да ги счупя. Затова се качва партньорът”, посочва дружката си Наим. „Като е хубаво времето ходя за риба, за гъби. Така живеем, а колкото изкараме”, описва битието си мъжът.
„Той като вземе пенсия, тя ще стига и за мен, защото аз едва ли ще получа”. Затова пък е категоричен неговият бизнес-партньор.

Поздрав и сбогуване по родопски

Продължаваме по пътя си. Автомобилът лъкатуши по надупчените улици, докато не се качи върху „кръпката” с асфалт, по която да излезем от селото. Само след минути вече минаваме през съседното. Пред местната кръчма са се събрали десетина мъже. Пред всеки има по една „туба” с бира и пластмасова чашка. Махат ни с тях в знак на поздрав. Лъчите на пробилото облаците слънце галят лицата на мъжете, мъчейки се да проникнат и в най-тъмните кътчета на полуразрушените къщи по баира над тях…

24rodopi.com