Напуснахме работа, махнахме се от София и… заживяхме в Родопите! Всичко наред ли е?

"Напуснахме работа и заживяхме в Родопите"

Изричали сме тези думи десетки пъти през последните месеци. Заедно с отговорите на въпросите, които обикновено ги следват. Как взехте подобно решение? Кога ще се връщате в София? Защо точно в Родопите? Какво работите там? Лесно, даже неусетно. Ако зависи от нас – никога. Защото е прекрасно! Пишем и снимаме на свободна практика.

Това е само увертюра към един осезаемо по-дълъг разговор, който в крайна сметка оставя цъкащо с език недоумение след себе си.

Ако не знаете кои сме ние, разберете повече за нас!

Когато взехме решение да напуснем своята "добре платена", "обещаваща кариерно развитие" работа в "млад екип" на "бързоразвиваща се компания", много хора ни помислиха за луди.

– Намерихте ли си нещо друго вече?

– Не.

– О… дано скоро да започнете работа!

– Ама ние не си търсим!

– ?!?

Или:

– Напуснахме работа и смятаме да заживеем в Родопите.

– (неловко мълчание и многозначително споглеждане, ако събеседниците са повече)… Всичко наред ли е?

Дори когато разглеждахме обяви, свързани с писане и превеждане, словосъчетанието "работа в офис" ни караше да затваряме страницата със скоростта на спасяващия се от тамян дявол. Бяха минали само няколко седмици, а ми се струваше, че съсипващата корпоративна рутина е отдавна затворена страница от моя живот. В разговор с един клиент (защото може и да сме безработни, но не стоим съвсем без работа!) той ми пожела "Приятен уикенд", а аз се стъписах, забравила, че съществува такова понятие. И въобще кой ден е.

Но как така двама души, обитавали София от първия си ден на този свят, избират малкия град?

Град Ардино е сгушен между планинските склонове.

В него открихме спокойствие и вдъхновение… Какво повече ни трябва?!

– Откъде сте вие? – ни попита един от местните ни познати по време на първата ни среща.

– В момента живеем в Ардино – отговорихме ние.

– Живеете… в смисъл… на гости сте тук за няколко дни, предполагам?

– Не, не. По принцип сме от София, но от половин година живеем тук.

Човекът, видимо развеселен, отново не ни хвана вяра:

– Добре, вече не е смешно… Как така живеете в Ардино?! Хората оттук дават мило и драго да се докопат до София… А вие – наопаки!

Оказа се, че в "наопаки"-то се крие щастието.

Оказа се още, че не сме били просто изморени. Ние сме били изтощени от живота, прекаран в бързане, в метрото, в офиса, в панелката, в броене на оставащите до следващата отпуска дни. Дълго време бяхме мечтали за едни и същи неща, но най-накрая Съдбата ни събра.

Когато излезем навън, сме заобиколени от прекрасни родопски къщи вместо от мрачни и депресиращи панелни блокове…

Животът ни се преобърна. Започнахме да живеем, а не просто да преживяваме. Дадохме си сметка колко много сме жертвали в името на нищо.

Изключително трудно ми е да систематизирам по някакъв начин преживяванията си като безработна. Ще се опитвам да го правя в Urbex.bg постепенно, докато осъзнавам какво всъщност ми се случва. На пръв поглед бих посочила само няколко неща…

През първия месец от своята свобода разбрахме, че безработните всъщност имат повече ангажименти и по-малко свободно време от роботещите…

ъъъ така, де – работещите в офис. Един куп документи, бюрото по труда, НОИ, банки и други институции жадуваха за нашето внимание ден след ден. Последните ни дни в София бяха придружени от дълги списъци със задачи, разпределени по дни и часове. Както и всяко следващо посещение в този град, впрочем…

Предполагам може да се каже, че тъкмо 5 е нашето щастливо число! Водещо и до пето преместване за сезона. По стечение на обстоятелствата прекарахме значителна част от пролетта на 2015-а в извозване на лични вещи от един апартамент в друг. Освобождавахме квартири, сменяхме местожителство. Докато накрая Голямото Преместване дойде съвсем естествено. Така или иначе вече за норматив успявахме да напълним цялата кола с багаж и да го отнесем някъде. Оказа се, че най-добре е точка Б да е на отстояние 300 км от точка А!

Когато ни попитат "Как решихте да се махнете от София?",

нямаме отговор. И ние не знаем. Спомням си само един идиличен разговор в странджанското село Веселие, провел се преди по-малко от година… Мечта за малко населено място и голяма къща. За природа и свободно време. За спокойствие. И щастие.

Обедната ни почивка представлява пикник на някоя от всичките горски поляни, разположени на 10-ина минути от вкъщи. Преди година бяхме принудени да хапнем на крак някой сух сандвич във вмирисаната кухня на офиса.

Дори през зимата не се застояваме на едно място! Нали знаете, че няма лошо време, а неподходяща екипировка!

Може би на шега сме обсъдили идеята (На кого ли е била? Кога ли се е случило това изобщо?!) да напуснем столицата. Неосъзнато речено – осъзнато сторено! Ето ни тук.

Като на сън се озовахме в малкия родопски град, далеч от суетата, стреса, превземките. И съвсем близо до величествения Дяволски мост, Орловите скали и всички останали прекрасни места в околността. Какво следваше? Нещо съвсем не чак толкова романтично, разбира се – да си пуснем интернет! В рамките на останалите дни от месеца уредихме повечето дреболии, касаещи престоя ни "на село". И отидохме на море.

Относно морето – в първото ни безработно лято неколкократно ни питаха "А вие ще ходите ли на море?". И на нас направо си ни беше неудобно да отговорим. И трудно да преброим – колко, къде, кога… А последният ден от престоя край вълните за пръв път през целия ми живот беше лишен от онази меланхолия, която човек изпитва, когато осъзнава, че приказката свършва, а той е принуден да се завърне в грозната градска действителност. След всяко морско приключение нашата приказка не свършваше. Просто продължаваше в планината, за да дойде ред отново на морето…

"Планина" и "Море" – две думи, които осмислиха живота ми. Промениха го до неузнаваемост. И плениха сърцето ми завинаги.

За последните няколко месеца събрах повече спомени, отколкото за последните няколко години. Планинско колоездене, каране на канута, гмуркане, пикници, преходи, спане на открито… А хората продължават да ми задават въпроси от сорта на: "Ама не ви ли е скучно да живеете в Родопите… КАКВО ПРАВИТЕ ПО ЦЯЛ ДЕН?!" Мога да ги питам същото, въпреки че знам отговора – чакат да свърши, защото е пореден, скучен, еднакъв, изпълнен с рутина и напомнящ им колко безсмислено е всичко.

Едно от нещата, които правим (ако искаме – и по цял ден!), е да опознаваме и снимаме уникалната природа на околността. А и на България!

Освен това, откакто напуснахме работа и София, имаме време да спортуваме активно. Само че пътеката за бягане не е в прашен и задушен фитнес…

…а докато тичаме по нея, не се взираме в промиващ мозъка телевизор, а се любуваме на невероятната гледка!

Няма ли друг живот? Има, разбира се…

В случай че и на вас ви се върти в главата подобна неудобна за Системата идея, посещавайте Urbex.bg от време на време. Тук ще откриете вдъхновяващи истории и полезни съвети, свързани с оцеляването в дивата природа, малкия град и света на сбъдващите се мечти.

24rodopi.com

Източник: urbex.bg