Преходът в малкия град: От дрУгари към дрОгари и „санираният” соц

Мавзолеят на „вожда” Георги Димитров е бил построен за рекордните шест дни. С ден повече трябваше на един вицепремиер, за да го разруши. С безумната идея и изпълнението й бе планирано да се заличи завинаги спомена от един режим и строй, в който уж всички бяха равни. Историята е доказала, че върху разруха и погром не може да се гради ново бъдеще. Гробницата на тоталитарния „фараон” трябваше да напомня на поколенията постаментите на класовата борба, която придобива съвсем различен характер от пиедестала на тоталитарното разбиране за „световно равенство”. Преосмислянето на подобна философия би била трамплина към израстване на новото общество. В противен случай в народната памет остават тежките въздишки за евтиния живот, страхът преразказан като „сигурност”, големите покупателни възможности в празните магазини и, разбира се, един кофти „бомбаджия”.

Носталгия по миналото с кебапче на цена от 15 стотинки

„Превивах гръб в завода, за да може семейството ми да е добре. Купих жилище, ходихме на почивка всяко лято. Имах кола, която още крета и до днес. Стои на село, използвам я когато трябва да ходя за фураж за животните. Държелива е като мен. Общо взето живеехме добре тогава. Сега е ужас. Пенсиите не стигат за нищо. Помощ е само животът на село, където градината е магазинът и осигурява всичко необходимо. Как да не обичам онова време? Всичко беше осигурено. Трябваше само да работиш, а работа имаше. Мъка е сега. Синът оставаше често без препитание. Наложи се да заложи апартамента, за който аз се мъчих в завода цял живот. Взе пари от банката, оправи си документите и замина за Канада. Той също ходеше с плакати в ръце и скандираше. Но не по манифестации, а по митинги. Искаше промяна и на! Ето му я. Скубеше си косите толкова време без хляб, а после избяга зад граница. Труди се, ама навън. Има семейство, но все едно няма. Все е далеч”, споделя бай Гошо. Кърджалиецът е бил част от онова общество, заради което след Девети септември Първи май бе обявен за най-големия празник. Живял, видял, постигнал своето в битието си.

„Кебапче за 15 стотинки. Хлябът бе 18, през 70-те години зареждахме бензин за 26 стотинки за литър, нафтата за горене бе 8 стотинки. Плащахме по 3-5 лева ток. Кое време е по-добро, сегашното ли? Парите стигаха за всичко, а сега има всичко, но парите не стигат. Младите теглят заеми, влизат в дългове, стресът ги мори. Животът е ужасен”, казва родопчанинът. Мнението му се споделя от всички негови набори, независимо от етническата принадлежност, а когато говорят за едно време обикновено завършекът на сравнителния анализ е с: „Жалко, че не сте живели по-дълго тогава, за да видите разликите”.

Разходка във времето

Всички дървета са с еднакво оформени корони по пешеходната част на централния булевард „България” в Кърджали. Няма и хартийка по земята. Алеите в парковете са „излизани”. Градът е чист и зелен. В средата на 80-те години на миналия век кипи усилено строителство за довършване на най-новия квартал отвъд Арда-„Възрожденци”…

Минали са над 30 години. Поделението на брега на реката вече не съществува. Върху него е стъпил гордо огромният парк „Арпезос-Север”. Доста време ще е нужно на фиданките да станат горди дървета и да превърнат централната градска част на Кърджали в „зелена зона”. Въпреки това, тя продължава да се развива с амбициозни темпове.

За отрицателно време след завършването на всеки етап започва разрухата. Пейки, маси, беседки, стълбове за улично осветление, ел.табла-всичко е мишена на вандалите, на новите кърджалийци, на поколението на прехода в малкия град. Надписите със спрей по стените на съоръженията в парка са автографите на съвременните хуни. Няма средство за справяне с непреходната простотия на продуктите на прехода. Къртят се плочки, свалят се стълбове, защото…, защото е просто въпрос вкус. Извратен. Обръщат се контейнери за смет, отпадъците се разпиляват-завършек на поредната безумна нощ из баровете на града. По улиците се изхвърлят стари автомобилни гуми, торби с отпадъци летят направо от терасите, закачайки се по клоните на последната, отчаяна растителност в „новия” квартал „Възрожденци”. Този, който трябваше да отгледа поколението на соц размаха на промишлеността. Отгледа друго.

А „Възрожденци” се разраства! Кварталът се е превърнал в строителна площадка. Навред се копае и се вдига поредната жилищна кооперация. Блок до блок, тераса срещу тераса, прани гащи срещу прани гащи, на ръка разстояние. 

Преходът от другари към дрогари

Другарите са вече в миналото. Другарките, които ходиха на шопинг в Дома на книгата отстъпиха място на „плеймейтките” от баирите, които позират с телефони в ръка където им падне, защото новият Дом на културата е в социалните мрежи. Предизвикателствата на съвремието вече не окончават с лозунгите за новата петилетка в завода. Предприятието, ако не е в миналото, то дава евтини стимули. Пазарът на плът обаче е в апогея си, възродил най-старата сделка в света-секс срещу храна.

Какво прави един ученик след като си изяде кроасана? Използва опаковката, за да си завие прилежно тревата. После пък му четат присъдата „обществено порицание” пред останалите в школото. След което мигом става „генгста звездата” в очите им. До следващия път. Карай, когато пък не е на кеф винаги може да зарита контейнерите на улицата. Пък като хване спрея-то лирика, то драма, то Г*з…

Населението намалява, простотията расте

Интересно. Родопските градове все повече обезлюдяват, а пък простотията в тях расте? Изказванията на едни чукундури (по новому депутати) сякаш избистрят отговора, ама нейсе.

Опитахме се да се гмурнем назад във времето и да изплуваме за минути обратно. Нещо не е наред. Със сигурност всеки таи отговора в себе си.

Градът расте и се развива. Също се и санира. Санираният соц.

Жельо МИХОВ, 24rodopi.com

На снимките:

Спартакиада в Кърджали;

Работничка от Кърджали сред опакования тютюн за износ в местната тютюнева фабрика. Тютюнът в Родопите вече е „мъртъв”;

Центърът на Кърджали-„фризирани” дървета и чистота…

…. 6 петилетки по-късно-ужасът на простотията