Патриотизъм по кожа и тенекии – свободата, делата и мълчанието

Преклонената глава и що значи „злато” за народната душа

„Ако те замлъкнат, камъните ще проговорят”. Думите са на Христос, който влиза в Йерусалим под викове „Осанна!”. Отправени са към книжници и фарисеи, които искат той да спре екзалтираните гласове на събралото се да го посрещне множество.

Камъните ще проговорят. Когато истината е толкова силна, че не може да се замълчи пред нея. Когато крещи самата душа…

***

Има две български поговорки, които са отвратителни. Те обаче най-точно рисуват народопсихологията на нашенеца.

Първата. „Преклонена главица, сабя не я сече”. Умопомрачително гнусна. Прастарата мъдрост, че трябва „да се снишим, докато бурята отмине” (по Тодор Живков из негова реч за перестройката на Горбачов). Тя побира цялата концепция за битието, останала да паразитира в съзнанието още от времето на Османската империя.

„Защо въстанахме, та имот ли си нямахме?”, изрича уплашен чорбаджия, из чийто двор четници тръгват да се борят за кървавата мечта на Априлския бунт за свобода (по Захарий Стоянов).

Защото въстанието е за ненормалниците. Поговорка, покрита със срама на вечния страхливец. На този, на който свобода не му е нужна, когато има имот. На този, за когото постът е толкова важен, че винаги гледа в обувките си, когато по-висшестоящи гъзоблизци го поздравяват в началото на работния ден.

И тонове хартия да се изпишат по темата „що рече Левски с това „Народе????”, пак няма да се достигне до отговора. А той е толкова лесен, ама и толкова недопустим до съзнанието. „Преклонената главица, сабя не я сече!”, е, Апостолът рече обратното-такава глава не ти трябва.

И идваме до втората по сила гнус поговорка, родена от народопсихологията на нашенеца. Из битието му вековно, научило го да оцелява тихомълком между големите. Тя е един вид продължение на предходната. Втора глава на „Житие и битие хитравого нашенеца”.

„Мълчанието е злато”. Ушите и очите отворени, устата с катанец. Не се обаждаш там, където не ти е работа. Даже и където ти е. Мълчиш, за да изкяриш нещо. Главата наведена, зъбите стиснати, следва неминуем успех за джоба и съществуването. Овчият прогрес. Понеже словото може да доведе до главоболие (пък и главата може да изхвърчи).

***

Не може и няма как един народ да надскочи себе си или поне да се развива с чувството на гордост, устремен по пътя на собственото си, пък и дори само духовно израстване, ако тялото му е изтъкано от нишките на подобни народни мъдрости. Докато въстанието и бунтът са само за ненормалниците, а личното щастие започва и свършва с имота. Преклонената глава и съшитата уста са гаранция единствено за вечен слугинаж. В посока Изток-Запад и толкова бързото обръщане в различни посоки, че устните чак се залепват за задните части. Мляяс, че любов!

Когато те замлъкнат, тенекиите проговарят

„Дела трябват, а не думи”, „Свобода или смърт”. Такива и други в тази стилистика щампи могат да се видят върху автомобили в Родопите, и в цялата страна. Собствениците им искат техният дух, начин на мислене, идеал, да бъде разпознаван от околните. Дали на паркинга, дали на светофара, дали по магистралата, няма значение. „Преклонената глава и златното мълчание” накараха тенекиите да проговорят. Патриотизмът не е запазена марка на псевдополитици, които мълчат когато трябва да осребряват и крещят, поради същата причина.

В лутането към по-добър живот някои нашенци връхлитат право в стихията на поредните политически месии, други пък разчитат на миналото и го поставят като крайъгълен камък в градежа на идеалите си. Всеки избира сам своя път и иконите, на които да се кланя и от които да черпи сили. Някои са и по телата им. Това няма никакво значение. Всичко, целият живот се обосновава в желанието за борба и справяне с препятствията. Борба е правилната дума. Битката с оцеляването не е свършила и всеки боец в нея намира своите опорни точки, на които да се позове винаги когато има нужда. Всеки е прав за себе си защото битката никога не свършва. Никога, докато някой не каже: „Предавам се!”.

Идеалът върху кожата

„В нашето съвремие разчитаме на всякакви хора, но все по-малко на нас самите. Така както са го правили предците ни. Не вярвам на никого, не обичам политиците, нито изповядваните от тях ценности. Предпочитам да се осланям само на себе си и Бог. Боря се сам и искам народът ми да е добре. Спазвам законите, не вредя на никого. Аз съм сам и вървя напред. Левски е на гърба ми, неговите завети са зад мен. Така разбирам аз нещата. Не желая да бъда манипулиран от никого”.

Думите са на млад родопчанин. Безпартиен, поредна брънка от веригата на оцеляващите в планината. Дамгосан е с идеала си. Татуирал си е лика на Васил Левски. Спазва заветите на Апостола доколкото може, поне според думите му.

„Българийо за тебе те умряха, една бе ти достойна зарад тях, и те за теб достойни майко бяха и твойто име само кат мълвяха умираха без страх…”.

Тези стихове на Иван Вазов си е татуирала девойка от Родопите. Хълбокът й е нарисуван с куплет от „Новото гробище над Сливница”.

Цитати, стихове, фрази, мисли на известни личности. Кръстове за храброст, лъвовете от герба на България, хайдути, революционери, паметници… Всичко може да се види по телата на новите патриоти. Като изопната душа. Де що има в сърцето се е появило по кожата.

„Аман от патриоти, които разбират родолюбието като се омацат с ликовете на велики българи”, казват щатни коментатори из телевизиите, за които говоренето е злато, но при точно определени условия на словото.

„Аман от тези, на които евроантлантизмът не им излиза от устите, но в тях и душите им няма и дума за Родината и народа”, пък изричат другите.

Героите умират винаги сами

Нашенци се умориха да вярват в месии. Но дълбоко залегналите поговорки от народопсихологията им пречат да поемат нещата със собствените им ръце. Част от тях обърнаха гръб на настоящето и се впиха дълбоко в миналото. Търсенето на личности разрови прашасалите учебници и ги откри назад във времето. В един момент идеалът на съвременния нашенец се заби в неговите корени, невиждащ нищо добро в бъдещето. Сламката за икономическия удавник станаха личности от други епохи. Ръкомахащият и гневен национализъм разчиташе именно на тях, но ефектът бе друг.

Може би е далеч по-лесно да прикачиш героичното минало към съвременното си съществуване, отколкото да надградиш, да пребориш, да обърнеш времето, което към момента не работи в твоя полза. А именно това е смисълът на „онази” и „тази” борба. Разлика няма. Само в годините, евентуално похватите, но няма. Битката за свобода и правда е ежедневна. Тя не се чества на датите-3 март, 6 септември и т.н. Измерението за величие го дава дистанцията на времето. Това е дълъг и труден път, в който загубата е неизбежна. Поривът за истина и промяна ще бъде удушен от кръвожадните и ненаситни поклонници на онези поговорки. Защото всяка промяна е като силен трус за доволството от слугинажа им. Но това трябва само да предизвиква усмивки. Героите винаги умират сами. Всеки иска да е Левски, но колко са готови да умрат на бесилото?

Единствената възможна промяна може да се случи когато новите поговорки бъдат-„Наведена глава не ми трябва” и „Мълчанието е самоубийство”.

Тенекиите и кожата вече проговориха, ред е на мълчаливците.

Жельо МИХОВ, 24rodopi.com

Американците имат „Пейтриът”, ние имаме – „Патриот с брадва”

Съединените американски щати мразят патриотите, когато не са от тяхното котило. Ненавиждат национализма във всякакъв калибър.

Първият учебен час във всяко щатско школо започва с изслушване на химна и неговото заучаване. Това обаче не е национализъм. Той е вреден само когато е употребен от други народи.

Те нямат право на същност и защитата й.

„Всяко дърво си има тактика за разцепване. Ако има пукнатина, тогава забиваш брадвата в нея. Ако има чеп, фраскаш по него. Ако се опъва, тогава нанасяш страшен удар с всичка сила. Няма дърво, което да устои на волята и мощта на човека”, споделя мъж, който разцепва дървата за огрев на село.

Прилича на патриот. С брадва.

Американците мразят такива. Но пък имат ракети за разнасяне на „демокрация”. Казват се „Пейтриът”. Демек патриот.