Когато всичко бе спорт: Кръв и чест – по тревата, на улицата, паркинга!

„Паоло Роси беше пандизчия. Изкараха го от затвора с временна амнистия от президента, за да участва на Световното в Испания. Годината бе 1982-ра. Тогава се влюбих във футбола. Лошото момче се превърна в „златното момче“ на Италия. Роси ги направи шампиони и стана голмайстор на турнира. Излезе от килията и разплака супер отбора на Бразилия! Тогава обаче футболът бе не пари, а страст“.

Думите са на един родопчанин. Гледал мачове по черно-белия „Юность“ на село, а след това играл на бос крак футбол. Пленен от магията на спорта, от желанието да се победи, от страста.

Тогава е нямало европроекти, мини-стадиони за десетки хиляди евро, а просто едно селско игрище.

Гонихме кравите

„Единственото ни богатство бе малкия телевизор и първенството. Никой нямаше по улиците когато имаше мачове. Зяпахме в захлас. Едва чакахме съдията да свири края и всички бяхме навън. На селското игрище. Гонихме добитъка от там-крави, овце, кози, и започвахме. Половината боси, защото нямаха обувки. Всеки имаше име на някой известен футболист, което се превръщаше в прякор. Такива битки, такова чудо.

Топката влизаше в храстите покрай терена. Карахме по-малките да я извадят, че бяхме боси, а те бяха обути.

Задни ножици, странични, блъскане, но и търсене на красотата. Как нямаше повторения тогава? Всеки играеше до последна глътка въздух, до последна капка кръв. А кръв имаше, имаше защото това беше страст. И всеки се чувстваше сякаш е на онзи мач, на Световното, пред хиляди души по трибуните. На всеки ушите бучаха от екота на публиката. А нямаше такъв. Най-много някоя баба да се извика и да прибере внучето, че трябва да се обгрижват животните. Този човек напускаше терена със сълзи в очите.

Това бе нашето детство“, разказва 47-годишен родопчанин. Очите му се разтварят широко, взорът се насочва към небето, грейва усмивка. Миналото е мило.

Узуна и Пешо направиха игрището

Паркинг. Пълен с автомобили. Нито едно дете край тях. А е било време…

„Това място бе нашето игрище за футбол. Децата на 90-те години. Живеехме за играта. След 94-та година дори лястовичките с гнезда по блоковете се интересуваха от футбол.

Имаше само няколко автомобила на паркинга пред блока. Узуна и Пешо намериха боя и начертаха терена. Пеналт, център, всичко, както бе по телевизора. Изчакахме боята да засъхне и почнахме. Футбол до здрач. На прожектор от съседния блок, ритане до дупка. Сблъсъци, дори бой. Веднъж получих такъв ритник, че се превъртях и си праснах главата в бордюра. Противникът ми каза само: „Аре, ставай!“. Огромна цицина и кръв. Това беше резултатът. Колената бяха ожулени от постоянните падания. Гредите на вратите бяха два камъка, но когато топката преминеше между тях… Такава радост не сме изпитвали! Прегръдки, целувки, разкъсване на фланелки. Сякаш бяхме на финал на огромен турнир….“, споделя 38-годишен родопчанин от областен град.

Спомени, отдавна в миналото. Настоящето е изпълнено със строежи и автомобили…

Молихме се за топка

„Най-ценният подарък бе футболна топка. Всеки си поръчваше за рождения ден това. И като го получи-леле, майко! Докато не я спукахме, не спирахме. После следващия и така. Но имаше и страшно много деца в квартала. Така се научих да шия. Като се разпука кожата на топката. Хващахме дебела игла и рибарски конец и почвахме да шием петоъгълниците. По няколко пъти сме кърпили топки. После се молихме някой шофьор като спре колата да ни даде помпа, че да надуем пак топката. Сега топки бол, играчи няма“, разказва пък друго пораснало момче от Родопите.

Мач на една врата, на един… гараж

Когато паркингът е пълен с автомобили, заставахме на някой гараж. Един пазеше на вратата, а останалите разработваха положения от ъглов. Това е тренировката, спомнят си „порасналите“.

„Стадионът“ е зад блока

Трева, шир, пак два камъка за греди и топка. Почва се. Дерби между различните блокове в квартала. Два отбора играят, други момчета чакат.

Спомени от 90-те години в областния родопски град.

„Плъзнах се за една безнадеждна топка и си срязах целия крак на един счупен буркан от компот, хвърлен от терасите. Шиха ме, а аз плаках. Не от болка, а защото не успях да довърша мача и после месец не играх“, казва близо 40-годишен футболист от „аматьорските махленски дивизии“.

В момента на това игрище има блок. И нито едно дете. Не че и има място за тях…

А в село…

„Баси, какво чудо бе на селския стадион! Пълно с момчета през лятото. Всички зачислени по време на ваканцията към бабите. Мачовете се разваляха когато идваше стадото с овцете и козите и основни състезатели си тръгваха, за да помагат с посрещането и обгрижването на животните. Сърцата се свиваха като се чуе звън от чановете на добичетата“, споделя един бивш играч от баирите.

„Ще ритаме срещу съседното село. Нямаме пари за автобус. Някакви стотинки, ама-на, няма! Едно от момчетата докопа ключовете за „Москвич“-а на дядо си и 11 души се качихме в него. До съседното село. На няколко километра. Паркира до стадиона и като ни видяха да излизаме толкова хора от багажника, отвсякъде, се хванаха за главите. Бяхме 11 души. Бихме ги 11:0 и пак потеглихме така“, споделя уникалната случка друг истински фен на футбола.

В школото…

Пишехме по тетрадките в училище, но последните страници бяха отредени за „Ние-Вие“ и схеми. Едното за белотаджиите, другото за футболистите.

„Като ми станеше скучно и започвах да си рисувам схеми. Разчертавах поле и кой как да застане, как да подаде, кой да стартира отзад, какво да се направи отпред. Бутам тоя до мен и му показвам, а той отваря своята тетрадка и направил също схема“, синхрон от Езиковата гимназия в Кърджали от спомените на учили там фенове.

Играли са в коридора, всяко междучасие, дори са ритали пластмасовите накрайници на чиновете, вместо топка…

Шантава работа.

За който не плати няма футбол!

„Който не е платил да излезе крачка напред“, казва побелял, възрастен мъж. Явява се треньор по футбол. Отговаря за петнадесетина деца. Строил ги е на тъча на един окаян стадион в областен родопски град. Шефът му пък се хвали, че в школата му има стотици деца.

Малчуганите навеждат виновно глави и крачат напред. Едва четирима се оказват платили.

„Добре, след дни да сте дали пари. Айде, почваме тренировката…“, дума дъртакът.

С кеф да му отлепиш един шамар.

Футбол има само за платилите.

Базата е бетон

Състоянието на стадиона е отвращаващо. Родителите плащат такса за всяко дете, за екипи, за чорапи, за всичко. И данъкоплатците дават, защото Общината плаща на Школата по хиляди лева на година. Разходите по гостувания за турнири се посрещат от домакините, разказват родители.

Пари наготово.

Всички „игрища“ от миналото в града са вече минало. Бетон по всяка зелена площ. Блокове на всяка крачка. Улиците са паркинги. Правят с игрища за стотици хиляди левове, в села, в които няма деца, но има далавера.

В някои дори кокошките се „изучиха“ да гонят топката. Това де, да я кълват..

***

Това беше времето, в което нямаше интернет, телефони, фейсбук пе*ерунгелски работи, нямаше розови фланелки, имаше кръв и мечти, страст и любов.

Футболът бе всичко, топката бе цялото ни съкровище!

Всичко, което имахме.

Сега имаме бетон…

Жельо МИХОВ, 24rodopi.com

На снимките:

-Когато селото бе пълно – на бос крак с мечтите

-Мини игрище, изкуствена трева, централен нападател- кокошката

-Стадион в окаяно състояние, там тренират стотици деца