Да живееш за щурците и усмивка за 3 000 000 евро

 Жельо Михов/24rodopi.com/Общество/Регион

Денем в града, вечер на село - пари или спокойствие

Косачката въздиша. Мирише на бензин. Тревата е подчинена. Картината съвсем различна.

Тримерът да почива. Скатът чака, а детето подхваща греблото с мерак да събира окосеното.

Минава 19 часа. Залез. Прекрасно време за работа на двора на село. Имало новини?! На кого му пука за изнемогващи с микрофони в ръце?

Тук е нещо друго, истинско.

Режимът е такъв. Така е избран. Защото това са корени. Не разкази от филми.

Това е селото, след дългия, уморителен ден в града. Където шумът, пушеците, дупките,  лаят на кучетата, символизират цивилизацията.

Малък разказ за два свята, отстоящи на няколко километра един от друг.

Първо цифри

23-то място за Смолян по заплати, последно за Кърджали.

Най-красиви, най-мистични, най-спокойни. Превъзходната степен винаги стои пред Родопите. Както и що се отнася за възнагражденията. Едни от най-ниските в страната.

Смолян е на 23-то място по средна работна заплата с 1102 лева, отчита националната статистика за първото тримесечие на годината. На последно място пък е закотвена област Кърджали с 1022 лева.

Най-висока средна месечна работна заплата получават наетите в областите София (столица) - 2 218 лв., София - 1 470 лв., Варна - 1 428 лв. и Враца - 1 402 лева.

Това е дереджето. Много красиво, ама много бедно.

Десет дни едно родопско село бе без вода. Защото „специалистите“ не можели да открият къде е аварията.

Насред лято.

Градините свършиха, а после. Няма после. То свърши.

Красиво, изоставено и буренясало. Защото дори една авария не може да се отстрани.

Но пък хората са чешити. Продължават напук да стоят там. И се радват. На слънцето, на дъжда, на земята. На малкото доматче, родило градината.

Последните. След които вероятно всичко ще приключи.

Спокойствие или…

Устните лепнат от никотина на прекрасните кубински пури в двора, под омаята на сумрака, щурците и шепота от листата на дърветата.

Вечер в село. Няма нужда от телевизия, телефони. Необходимостите са забравени. Сетивата са изострани единствено за истинското. А то е наоколо. Няма по-чудна красота от това, в което човек няма участие. Лек полъх на вятъра. Мирис на цветя, полюшвани като побутване по рамото от другар. Или като прегръдка на фина девойка от мускулестите ръце на любимия. Всичко е мир. Съзнанието е отворено. Наплодено с ароматите на това, което тъне в забрава. Мислите отлитат до звездите, блещещи се отгоре, надупчили тъмното небе. Връщат се обратно, усвоили знанието на цялата галактика. А то е просто. Елементарната формула на душевната красота. Успокоеният дух дава друг ритъм на сърцето. Всяко свиване е в синхрон с листата, цветята, пръстта. Умът гони натрапниците. Грижите са нещо зарязано в количката пред входа на хипермаркета. ГМО боклуците са изоставени. На накривената маса, на метър от двора, дърветата, гласовете на нощните птици, стои в очакване чиния. В нея-панирани цветове от тиквички, скалъпен с ножа на части домат. Шарена сол. Един пръст домашна ракия в тънката стъклена чаша, завещана още от „царско време“. И тази велика тишина. Тя милва, тя е любовница. Тя носи наслада като, че от друг свят. Щурци, те я нарушават. Правят го нежно. Не смеят да ядосат. Мълчание и от душата. Сън в друга реалност. Краката са уморени. Очите също. Ръцете протегнати, сякаш да прегърнат цялата маса.

Въздишка.

Пак щурче.

Пак полъх.

Пак птички и нощни послания от тях.

Трябва да се става…

Спокойствието свърши. Сън и след него…

… или пари

Пак птички. В тон с алармата на телефона. Часът е 5,30. Зората пробива през дървета и хълмове, завзема територии. Властва над всите.

Протягане от терасата на селската къща в поздрав на поредния благословен ден, който настава. Свежестта на лятната утрин при 13 градуса кара тялото да се опълчи с настръхване. Но е красиво. И още по-тихо отколкото вечерта. Първите лъчи излизат иззад баира и галят като брат по-малкия ведно със силата и любовта.

Утрин като в приказка.

30 минути

Половин час по-късно ключат кара двигателят на автомобила да заработи. Няма много багаж. Телефони, очила за четене, портфейл. Напускаш селото със свито сърце. Караш по главния път до града, а изгревът огрява и приветства. По радиото новини. Украйна, правителство, коронавирус. Изключваш го. Настъпваш газта към града. Но със свито сърце. Дори прозяващите се слънчеви лъчи молят за…

Поспри. Погледай. Поздрави. За къде бързаш? Всеки ден, час, минута те приближава към неизбежното. Завършекът. Забави. Огледай се и отвърни на поздрава. На това, което не се купува с пари.

Една треска

Звучи „Fever“ в автомобила. Пеги Лий дава всичко от себе си в тази песен. Една „Треска“, която си заслужава.

На финала си пристигнал в града.

Работният ден започва с нюансите на нощната тишина.

Спомняш си думите от фийвъра на Пеги „Аз съм огън“.

Така и правиш. Пожар в душата, огън в работата.

И едва чакаш.

Да поемеш

В ръце олющения волан на автомобила. През дупките, какафонията, клаксоните, пресичащите кучета. На път отново. Към дома. Никога не е имало друг- Пътят към село. Румънци летят към „Маказа“. Влизат в насрещното при изпреварване. Още малко и…

отново паркираш колата пред къщата в село. При тишината, спокойствието. Всички те те целуват и обгръщат като жена, чакаща съпруга си от война. Усмивки от близките. Най-ценното. Повече от 3 млн. евро за напазаруван депутат. Десет живота да отработиш в този ритъм няма да можеш да получиш такива пари. Но и няма да си се продал. Наградата е усмивка. На дете.

Чаша бира. Преобличане и започване на работа. Другата. В унеса, синхрон с природата. До пълен откат. До времето на хора на щурците в тъмния двор, на масата, на която има половин домат и кюфтета от тиквички. Всичко от градината, която си погалил.

Ракията е от лозето, което си обгрижил.

И грижите напускат това място.

Те ще дойдат отново с новините от радиото в автомобила, утре, къмто 6 и нещо сутринта.

Работа в града, работа на село. Ден в ада и нощ в рая.

Кой както го възприема…

На снимките:

-На село

-Утрин в града, поредният строеж-чукане и праскане цял ден