Коч пред входа, блок върху игрището

Жельо МИХОВ/24rodopi.com/Общество

Мръвка и пари вместо детски мечти

Голямото прибиране започна. Всеки с кахърите си. И возилата.

Още преди байрама. И ще продължи до края на септември. Все по-оклюмали глави на гурбетчии, но държат. Не са паднали. В ранна есен пак ще тръгнат.

 

Какво се случи преди Курбан

 Спира огромен джип на паркинга пред блока. Ранни зори. Багажникът се отваря и отвътре се вади коч. Огромен, със страхотно извити рога. Връзва се на дърво до единия вход на кооперацията. Под дърветата, на сянка. Там в началото на лятото едни гурбетчийски съпруги си направиха пясъчник за децата, заобграден със стари автомобилни гуми. Пълен с играчки за малките им деца. Там бе вързан овенът. Да се*е и пикае на мястото за децата. Цял ден охраняван от членове на семейството гастарбайтери. Автомобилите им с германски регистрации. Празник! Кочът заколен впоследствие нейде там, наоколо.

Културни особености.

Какво ли щеше да се случи, ако това бе станало в „Алемания“?!

Брадите на въздебелите гастарбайтери едва ли щяха да се намалят.

Както и да е.

 

Невъобразим трафик

 Да тръгнеш с кола през юли-август си е баровски начин на живот. Много гориво ще отиде, дори само за чакане.

Място за паркиране? Забрави.

 

Пълно с деца

 Игрището в квартала. Около 40 деца всяка вечер играят футбол. Как се справят, те си знаят.

„Шутни, пасни, атакни!“. Съвременната футболна лексика на стадиона на малките мечти. Когато се смесят реалността на терена и командите в компютърните игри. И все пак радостното е, че в един момент на децата им писва да се дзверят в екраните и напълнят игрището в истински сблъсъци с топка.

Стадиончето е едно от последните във „Възрожденци“, най-големия кърджалийски квартал. Едната врата липсва, а на другата наскоро падна горната греда. В края на игрището има останки от баскетболен кош. Още от соца. Няма кой да ги поправи, това е непосилно за днешното ни време. Пък и знае ли се кога ще дойдат багерите за поредния блок върху зелената площ.

 

Блокът е важен

 Тук ще се построи блок с 4 входа, без паркинг, всички автомобили ще са на нашия, на който и сега няма място, коментират бащи, гледащи как ритат децата им.

Къде ще играят футбол не ги вълнува. А по-скоро къде ще се остави тенекията на четири колела.

Отчаяност.

Игрището ще бъде разрушено, но какво, по дяволите, ще правим с автомобилите?!

Елементарни хора.

А едни деца ритат като на финал на Световно.

Няма съвест, няма морал, няма ценности. Има само избори и поредният нещастник, който обещава нещо си.

А децата няма къде да ритат.

Не, имало, на 3 километра от блока им!

Чудо!

Може и на покрива на кооперацията, за по-лесно, пък коментират други.

Спортът в малкия град е обречен.

Както и животът.

Само кинтите са важни.

На Сульо и Пульо, които са станали „строителни предприемачи“.

 

Торбичките

 Мачът е свършил. Момчетата се прибират с наведени от умора глави. Минават по алеята. Навред торбички, хвърлени от терасите. Преди дни са окосили. Още повече лъсват срамотиите на родителите. Настъпват лайна. Онзи ден е минало стадо коне.

Вървят и си мислят за компютърните игри. Скоро спортът ще остане в тях само като виртуална реалност.

Раните по краката ще се заличат. Прасците няма да се оформят. Ще са гладки като на епилиран футболист с татуировки.

Бетонът им отнема детството. Истината. Защото някой шибаняк е решил да продава апартаменти на работещите им зад граница бащи.

„Бял ден да не видят“, кълне един родител. Потен, мръсен, играл мач с децата си и умуващ къде да ги заведе за футбол след като кооперацията започне да никне…