Какво е да си най-младият кмет и как се пропускат... 7 тоста с водка в Киев

Страхил Алексиев/24rodopi.com/Общество

На 30 март 1979 година бяха избран за кмет на Ардино. Тогава точната длъжност се назоваваше „Председател на Изпълнителния комитет на Общински народен съвет на Селищна система“ Ардино.

Оказа се, че съм най-младият общински кмет в Народна Република България, нямах навършени още 30 години. Мандатът беше две и половина години.

Сега, от дистанцията на времето, мога да кажа, че това беше успешен мандат, макар и да бях млад и без административен опит. До изборите бях следовател в МВР-Ардино. Бях завършил Висшата специална школа на МВР /ВСШ/ „Георги Димитров“ гр. София, а малко по-късно записах и право в Софийския университет.

Получавах уважение от хората и това ме стимулираше.

Трябваше да се уча в движение. Длъжността бе изключително отговорна, а работата напрегната. Само който не е работил в Община, той не може да си представи за какво става дума.

Образование, транспорт, медицина, промишленост, търговия, художествена самодейност, спорт, тютюн, жилищно настаняване, строителство и каквото още ви хрумне.

Всеки тичаше в Общината, за щяло и нещяло. Трябваше търпение, уважение и съсредоточеност. Хората искаха от нас проблемите да им се решават бързо и за всеки, неговият проблем бе най-важния.

През зимата на 1980 година имахме посещение в Украйна, Северна Осетия, Кабардино-Балкария. Делегацията ни беше представителна, всички кметове на общини и директори на големите предприятия в Кърджали и региона. Водеше ни Иван Манолов, тогава заместник-председател на Окръжен народен съвет в Кърджали.

Прием ни даваха в представителната зала на хотел „Интурист“ във Владикавказ, тогава град Орджоникидзе, лично Първия секретар на КПСС на Републиката, Кабалоев.

И започват задължителните седем тоста. За родину; За Сталину; За матери; За дружбу; За Серго Орджоникидзе и так далье.

Добре, че до мен, на масата седеше тогавашният директор на Горско-промишления комбинат, моя приятел Кърпачев. Той успя незабелязано да изсипе моите водки във фикуса до него и ги заменяше с някакво безцветно безалкохолно и така ме спаси.

Пръв от масата падна комсомолецът, после и другите. Само Пешо Терзийски, тогава директор на Окръжно пътно управление, продължаваше да седи усмихнат и невъзмутим, обръщайки водките без окото му да трепне. Тукашните бяха възхитени от този човек и го титулуваха „железнодорожнии“.

Разбира се, има и много други, интересни случаи, но за тях в автобиографичната ми книга „Трънчанин завинаги“, която предстои да излезе в недалечното бъдеще.

Да не пропусна да кажа, че по това време Киев беше прекрасен град, разхождах се по булевард „Крешчатик“, качих се за пръв път на метро, бях на площада пред Върховната „Рада“, където в скорошно време се случиха събития, на които всички ние станахме свидетели.

На снимките: Страхил Алексиев в кметския кабинет, и... с другите важни другари в Ардино в онези години