Изповедта на едно момиче: Болницата не лекува, там се бориш да оцелееш от… системата!

Михаела Илиева/24rodopi.com/Общество

Тя е само на 18. Живее в малко село, далеч от големите градове, и никога не е подозирала, че има нещо по-страшно от смъртта…

До момента, в който една тиха болест не преобръща живота й. Диабет – това е диагнозата, която й поставят и която я връзва към инсулина за цял живот. Но това всъщност не е най-големият й страх. Тя открива, че има нещо много по-страшно от самата болест – българската здравна система.

Историята й не е за битката с болестта, а за битката с безразличието. Битка, в която тя се оказва пленник в болниците на собствената си страна.

Осем дни – толкова е времето на престоя, в който тя е затворена в капана на „лечебната“ институция, която вместо да лекува, бавно убива духа и надеждата й. Всеки ден е изпитание на търпението, смелостта и волята й. Вместо медицинска помощ, там тя среща хора, които са забравили какво означава да си лекар. Забравили са и за свещената клетва, която всъщност ги е превърнала в „медицински богове“.

„В началото всички вярваме в чудеса – в добрите лекари и съвременната медицина. Докато не се сблъскаме с реалността. Дълги опашки пред спешните кабинети, където времето се разтяга, а надеждата избледнява. Чакаш и чакаш, продължаваш да обикаляш „коридорите на смъртта“ и стигаш все по-близо до ръба на отчаянието. Следват редица документи, заверки, регистрации, съгласия. Накратко – българска бюрокрация. И все пак най-накрая дочакваш специалния момент, в който ще те приемат и ще те настанят в стая. О, не, това не е стая, а тесен „смъртен коридор“ с протъркан под. Задушно и тясно болнично пространство с непочистени легла. Малка баня и тоалетна, без телевизор, без комарник на прозореца. Без въздух. Без вяра. Без смисъл. Леглото е по-скоро клетка, а болничната стая – затвор. Тук не се лекуваш – тук се бориш да оцелееш, не срещу болестта, а срещу самата система. Лекарите са далечни, студени. Гледат те като число в болничен регистър, а не като човешко същество“, споделя пред 24rodopi.com младото момиче.

Още по-скандални са разкритията, които тя прави за псевдолекарите, избрали заложбите и медицинския хазарт с цел убиване на времето.

„Няма да повярвате, ако ви разкажа, че лекари и сестри се хващаха на бас за определен пациент и на висок глас разпространяваха, че той ще се превърне в коледна звездичка. Още по-скандално е как лекари и сестри си позволяваха да се държат грубо, да коментират пациенти и да ги наричат с грозни епитети, да клюкарстват и да мачкат с пълна сила малкото останала им вяра. Има ги и тези лекари, които уж са „изяли и изпили“ всички учебници и са завършили в елитни гимназии, а всъщност замалко да те убият, защото предозират предписания медикамент. Истината е, че колкото и да искаме да сме европейци, лекарите и болниците ни все още са на едно друго равнище“, коментира още „гласът на безгласните“.

Тази история не е само нейна. Това е историята на хиляди като нея – хора, които тихо страдат зад вратите на болниците, обречени да се борят не само със своите диагнози, но и със самата система. Тя не иска да бъде герой, но в очите на всички нас, които сме се сблъсквали с безчовечността на здравната система, тя е точно това.

Тази изповед е вик за помощ. Вик за промяна. Защото здравеопазването трябва да бъде място на надежда, а не на страх. Лекарите трябва да лекуват не само телата, но и душите на своите пациенти. И когато една 18-годишна мечта е разбита от системата, това трябва да бъде сигнал за всички нас, че нещо фундаментално не е наред.

Мечтата на това момиче не е просто да живее – тя иска да вярва в доброто, в грижата, в човечността. Но болницата убива тази вяра. Тя убива мечтите й. И ако нещо не се промени, ще продължи да убива мечтите на още хиляди като нея.