„13 март – Ден първи.
Пия кафето
си на терасата. Тихо е. Снежно. Радвам се, че никой по телефона не ми звъни, за
да ме кани на кафе и аз да търся оправдание – обичам да съм сама с кафето си.
Денят отлита в тишина и „вкъщи“. Дали усещам самота?! Тръгвам към гробищата –
мястото, на което съм се разделила с тези, които бяха безусловната подкрепа и
обич – брат ми и баща ми. Съобщение по вайбър – приятел, който не съм виждала
от 26 години, но ми споделя – Изплашен съм! Според теб светът ще стане ли по –
добър?! Ти винаги знаеш!...
Усмихвам
се! Усмивката ме пази! Усмивката е моята маска!
Ден, след
ден, след ден – сутрешен брифинг, новини, работа, радио, новини, скандали,
мерки, проверки, цифри, кадри..., никой не казва какво да правим и как да се лекуваме „вкъщи“. Социалните
мрежи ни разделят, сплотяват, намираме се, пишем до полунощ. Подкрепяме
се, питаме се, споделяме. Живот на разстояние!
Усмихвам
се! Усмивката ме пази! Усмивката е моята маска!
Фейсбук –
попадам на снимка на горд дядо, чиято внучка е направила рисунка – кукла, с
рокля от медицинска ръкавица и на мястото на слънцено – Коронавирус! Красиво е!
И е зловещо! Питам се – какво се случва в главите на децата по света?! Споделям
с приятел... във Фейсбук.
Усмихвам
се! Усмивката ме пази! Усмивката е моята маска!
И отново
дни – пътуване, работа, маска, проверки, мерки, брифинти, цифри... Боли ме
гърлото, но никой не казва какво трябва да се прави „вкъщи“ – отвсякъде само
цифри за болни и умрели... Купувам 3 пакета билкови лукчета – обичам ги и ми успокояват
гърлото...
Усмихвам
се! Усмивката ме пази! Усмивката е моята маска!
7 април –
Ден на здравната помощ и... Ден за пенсии! – Поздравявам здравните
работници. Работя от „вкъщи“. По новините казаха, че Президент и Изпълнителната власт си говорят чрез
Гьоте, но пък са дали
40 лева над пенсията, за Великден. Обаждам се на мама, за да й честитя
„премията“. Тя ми се радва и благодари, че съм й купила маски – всички били с
такива. Подготвили им
били столчета през 2 метра, дезинфекцирали, че и полицай ги е проверил дали
спазват „мерките“. И започна да плаче. Мама плаче!!! Мама, както и
онова дете с рисунката разбира, че има опасност! Мама и онова дете са разбрали,
че трябва да се пазят! И се пазят! Но и мама, и детето показват по различен
начин, че са психически травмирани от демонстрацията на спазване на „мерките“,
чувстват се безпомощни, защото и те може би искат да чуят какво трябва да правят,
ако ги заболи гърлото „вкъщи“... Също като мен!
Усмихвам
се! Усмивката ме пази! Усмивката е моята маска!
Днес
фейсбук приятелка, която не познавам, но искам да я прегърна, ми изпрати
съобщение – ОБИЧАМ ТЕ!
Усмихвам
се! Усмивката ме пази! Усмивката е моята маска!".
Една родопчанка, която успя да опише толкова много емоции...
„Записки под карантина“ е новата ни
рубрика, провокирана от стотиците ваши обаждания,
писма до редакцията ни.
Напишете ни вашата история, вашите страхове,
вашите желания, тревоги, нужди, и ние ще ги публикуваме.
Един ден в изолация.
Отново смъртта, загубата, времето и събраните въпроси от екзистенцията носят ключа към една поезия, която таи онова страшно усещане и признание, че “чувстваш смъртта със сърцето си". Съмнението пък е винаги в полза на личността, защото то е стимулът на съществуването (ни).
ОтговорИзтриване