Гласувахте – свърши се! „Все по теля, все по теля“ е наказанието на примирените

Жельо МИХОВ/24rodopi.com/Общество

Изборите преминаха. Всички са победители. Рахат малко. Въпреки че тази кампания бе най-некампанията в последните години. Тихомълком, някак си. Иначе-поредните „най-важни“ избори, според всите политически лица. Щото секна всичко.

След оплюването идва ред на лизането, прегръдки, целувки, обещания за трапези. Мисията бе изпълнена. След обясненията за „мъдрия народ“ иде ред на „прости сте и никой няма да ви пита“.

70 на сто от имащите право на глас не отидоха до урните. Категорично нещо не е наред. Народът не е съгласен и трябва да има промяна. Алтернативи трябва да се създават. А не да са проект. Болшинството от хората вече го искат и партиите трябва да се замислят, дали самите не се превърнат на алтернатива на това, което са…

 

Как почувства всичко една „бюлетина“.

 „Направиха ни еднакви. Всички в един ръст, тегло, визия. Миналото зад гърбовете ни бе в бяло. В настоящето помнихме единствено цифри и имена, поставени в кръгчета и квадратчета. Така им харесвахме явно.

Сътвориха милиони от нас. Бяхме им нужни. Всяка от нас знаеше, че има цел. Не подозирахме, че животът е толкова кратък.

Пътуването ни започна натъпкани в тесни помещения. Разделиха ни. Едни тръгнаха на юг, други пратиха на север, останалите поеха на запад и изток. „Какво ли се случва с останалите?”, се питахме взаимно, опрени една о друга по дългия път. Беше тясно, но бидейки заедно ни бе по-леко. Вроденото чувство на значимост ни караше да изпитваме сигурност.

Тогава се случи нещо.

Започнаха да ни блъскат. Вадиха ни грубо и продължиха да ни разделят. „Ей, какво правите? Ние сме едно цяло, имаме своето достойнство! Защо?”.

На тези въпроси никой не отговаряше.

Настана прекрасен слънчев ден. Идваха хора, а оплюнчени пръсти ни опипваха и подаваха на всеки новодошъл. Той ни оглеждаше и се усамотяваше с нас. Галеше ни, понякога дори с треперещи ръце. С опакото на ръката се опитваха да изгладят гънките по телата ни. Следваше взор в нас.

Толкова много различни очи.

 

В тях се четеше мъка, надежда, недоумение, омраза.

 Удар с острие чертаеше кръст

върху паметта ни. Някое от кръгчето, квадратчето понасяше болката. Дотук приключваше галенето. Следваше смачкване и отнасяне. Процеп и тясна кутия. „Тук всичко свършва”, ми каза приятелка. „Една я извадиха преди малко, огледаха я и я изхвърлиха. Не им хареса. Бяха смръщени”, ми разказа.

Кутията се пълнеше, а вече усещахме, че сме в ковчег.

Стана тъмно. Но не и колкото в чувалите, в които бяхме вкарани после. Влачиха ни. Чувството за предопределеност ни напускаше. Хвърляха ни по пода, тъпкаха ни с крака, а накрая отпътувахме към края си.

„Пак ще опрат до нас. Нужни сме им. Ние сме единствената им възможност да се почувстват отново хора. А са същите като нас, но не го осъзнават. Сътворени еднакви, погалвани и драни, смачквани и изхвърляни. И техните спомени са в бяло. Обръщат се и виждат безцветното поле зад гърбовете си. Същите като нас, но с по-дълъг живот”, каза една колежка.

Повече не се видяхме“.

Разказ на една бюлетина.

 

***

Нямаш ли пари-свършен си. За каквото и да говорим. Затова в устите на едни бе кешът, същото в главите на други.

Здравеопазване, образование, правосъдие… Осигуровки, а накрая плащаш на всяка крачка, на всеки метър. Искаш ли нещо „по-така“, прегледът е 200 лева. А дори няма да си излекуван. Лечението е умножено по 10-20-30.

Платихме милиарди за самолети на чертеж, а нямаме дори два медицински хеликоптера. Сега ще дооборудваме първия, чийто полет за сефте бе предаден като най-голямата новина на епохата. Детската болница е на ниво „наркоманско сборище“ и предизборно говорене. Малчуганите ни трупат капачки за линейки, а след това идва Българската Коледа за събиране на пари за болните им връстници. Сякаш с половин милиард нямаше да бъдат излекувани всички деца в тази малка и клета държава?

 

Какво правят бедните, в безизходица?

 „Все по теля, все по теля“ в търсене на бялата лястовица. Надеждата остана единствената клинична пътека в здравеопазването ни. И спасение няма. Дори след упътването на Моканина.

Два са основните стълба на националната сигурност-образование и здравеопазване. И те са сринати. Те са пари. Не надежда.

Те са като смачканата бюлетина, изтрила нечие его след поредния вот. И станала ненужна след това.

Късата памет е проклятие за всеки един народ. Тя го обрича на повторение на едни и същи грешки.

„Все по теля, все по теля“ е… наказанието на примирения народ.